… Кестеняви, златисти, кестеняви къдрици. Естер или Забел? Сини ливади и Маджо Дребосъка, а може би и мургавият Ноел? Налети със слънце гроздови зърна и струящ вълшебен сок… И огромната планета Виланк, която в спомените му ставаше все по-малка, за да се превърне накрая в кратък пасаж от 137-то допълнено издание на „Пълния галактически справочник“ на Бенедикт.
— Нерсес!…
И той усети до ухото си неспокойния горещ дъх на Забел. После чу лекия шум на пясъка. Момичето се обърна.
Нерсес изведнъж си представи как гроздовият сок се превръща във вино…
Той се повдигна на лакти и погледна момичето, което с лениво съблазнително движение отново се обърна по гръб и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне пурпурния радостен свят.
— Забел! — обади се шепнешком Нерсес.
— Чуваш ли как се вълнува морето? Морето бучеше, вълните дръзко се издигаха и заливаха брега. Въздухът бе нажежен, наситен с воден прах.
— Не затваряй очи!…
— Нерсес, колко е топъл пясъкът!
Вълните упорито се втурваха напред и най-смелите се сриваха, разливаха се, преди да стигнат брега.
Пясъкът дишаше жар в лицето на Нерсес. Небето вече не съществуваше, морето се бе превърнало в спомен, обагреният в цветовете на дъгата свят избухна с радостно ликуване.
— Ще викам!
— Викай! — прошепна Нерсес.
…И когато синьото слънце се спусна, за да потъне в морските дълбини, наоколо вече беше пусто. Вълните се издигаха все по-високо и с огромна сила се разбиваха в брега. Сега те оставяха по горещия пясък дълбоки следи. Морската пяна заливаше брега, а дребните песъчинки трепереха.
— Бих искал да зная какви слухове се носят за Урсула — каза Нерсес Мажан на Нестор късно вечерта, когато салонът на аптеката бе пълен с посетители.
Хората в салона знаеха за убийството в Капелата и сега наистина се опитваха да си спомнят момичето с нагръдния знак на Досп, което вчера седеше на масата в ъгъла. Някои успяваха да си го спомнят или пък измисляха някакви подробности, които останалите ловко подхващаха и свързваха с произшествието; и всички заедно се учудваха, че не са забелязали как вчера са седели до една чудовищна убийца.
Нерсес Мажан преметна крак върху крак, скръсти ръце, настани се в креслото и с помътнял поглед започна да се взира в насъбралите се, за които убийството в Капелата бе поредната сензация на планетата.
Трябваше да се анализират фактите и да се стигне до правилен извод, но това не се оказа лека задача, както изглеждаше на пръв поглед. Фактите приличаха на едра капка живак, която при силен натиск изведнъж се пръска и се разпада на безброй капчици. И всяка от тях има име… и е свързана с определени събития… Оскар — разсеяният продавач на спомени… Енергичният търговец от музикалния магазин (но каква връзка има той?)
… Урсула тук, в аптеката, а после там, в килията на централното управление на ПОСИЗУ… Забел!… Маджо Дребосъка… Зенон Джабез, седнал на дивана в спалнята си („Ужасно е да видиш седнал мъртвец!“)… Акробатът, който се люлее на опънатото въже и свири на цигулка. („Отивай си!… Отдавна вече тя ми принадлежи…“)
— Добър вечер, Нерсес!
Докато аптекарят дойде на себе си, Оскар придърпа стола и седна до него.
— Прости ми, че малко… — Оскар с мъка произнасяше думите. — Аз малко… не се чувствам добре… Прости ми, че съм пил сам… Но сега можем да продължим заедно… Аз черпя.
— Ти да не си ходил при Теофил? — попита Нерсес Мажан.
Оскар гледаше разсеяно аптекаря и Нерсес Мажан неочаквано дори за себе си се досети защо всъщност той иска да продаде спомените си. „Трябва да се избавя от спомените си… Те са ми тежко бреме…“
По всяка вероятност Оскар нямаше друг изход да се отърве от ПОСИЗУ.
Може би трябваше да забрави миналото си, да загуби достойнството си, за да се спаси от ПОСИЗУ. Ако вече е продал спомените си, Оскар е станал неуязвим пред закона. Купувачът едва ли може да бъде обвинен и съден, защото той не е длъжен да отговаря за чужди грехове. Това е всичко… И в резултат престъпникът не съществува нито фактически, нито юридически.
Изведнъж Нерсес Мажан го присви стомахът. Започна да му се гади. Болките се усилваха. Той се приведе и здраво се хвана за масата.
— Кой е този тъй наречен Теофил?… — сякаш отдалече чу гласът на Оскар. — Аа… Бакалинът ли?… — Оскар говореше така провлачено, че думите се сливаха. — Не, Нерсес… не. Снощи аз си възвърнах загубената сума… Да… Върнах си я. Ех, значи… пак две чаши „Легендарна земя“.
Нерсес все още не можеше да се успокои и да разбере за какво му говори Оскар. Някъде дълбоко от съзнанието му изплува нов въпрос: ако Оскар е продал спомените си, как тогава помни аптеката и аптекаря? Как не е забравил, че миналата нощ са пили „Легендарна земя“ в механата?