— Съвсем правилно! — потвърди Мадлен Джабез, която с възхищение слушаше аптекаря. — Търговията с бельо не върви. Наистина жените на Лета отказват да носят бельо и май са решили в скоро време да не носят и рокли.
— Как така?! — учуди се Мажан. — Защо?
— За да могат хората по-добре да се опознават взаимно.
— А!… — удиви се аптекарят. — Това трябва да е много интересно.
Жените не отговориха.
И отново настъпи мълчание.
Меластра Каспар упорито оправяше гънките на роклята си, Мадлен Джабез явно изгаряше от желание да продължи разговора и да каже нещо много интересно, но не отваряше уста. Аптекарят се довери на интуицията си и търпеливо зачака. Той отдавна се беше убедил, че в подобна ситуация един ненужен или прибързан въпрос би могъл да сложи край на разговора.
Но мълчанието ставаше тягостно, нетърпимо. На Нерсес Мажан му се стори, че е излишен. Той се изкашля и стана.
— Меластър! — извика Мадлен сподавено.
— Да? — отвърна с готовност той.
— Вероятно бързате, меластър? — вместо Мадлен заговори жената на Бааб Каспар.
— Бързам — разпери ръце Мажан, сякаш меластра Каспар не можеше да очаква друг отговор.
— Няма да ни забравите, нали? — проблеснаха очите на домакинята.
— Много сте любезна, меластра! — отвърна Мажан и се поклони. После въпросително погледна Мадлен Джабез. Но тя, изглежда, вече бе потиснала желанието си да продължи разговора и само виновно се усмихна на аптекаря. — Съжалявам, че днес не можах да се срещна със Зенон Джабез.
— Трябва да го извините — рече домакинята. — Когато дружите с делови човек, винаги трябва да очаквате подобни изненади. Скоро ще можете да се срещнете с него, но при условие че не бързате да напуснете нашия град.
„Виждам, че искате да ме отпратите“ — помисли си Нерсес.
— Познахте — каза високо Мажан. — Вероятно в близките дни ще замина за Роджър.
„Защо?“ — попитаха големите зелени очи на Мадлен.
— Трябва да набавя оттам лекарства — отвърна Мажан. — Надявам се, че дотогава меластър кметът и Зенон ще се върнат. А аз ще бъда поласкан, ако имам честта да ви приема в моята аптека — добави той. И тази покана бе отправена преди всичко към обаятелната Мадлен Джабез с прекрасните печални очи. — Ще ви нагостя с плодов сок и кафе. Такъв обичай имах в моята аптека във Виланк.
— Непременно ще се възползваме от поканата — обеща меластра Каспар и от името на приятелката си. — Довиждане, меластър!
Аптекарят отново се поклони и напусна сводестата стая.
В коридора се сблъска с Бианка.
— Подслушваше ли ни? — строго попита аптекарят.
Момичето неопределено поклати глава.
— Тогава защо си застанала тук?
Бианка се запъти към вратата и направи знак на аптекаря да я последва.
Те излязоха от коридора и се озоваха в съседната стая.
— Заминавате ли? — неочаквано спря и попита Бианка.
— Да.
— Много ли е наложително?
— Кое?
— Доставката на лекарствата.
— Може би не толкова… — отвърна замислено аптекарят. — Сонт е град, където хората не боледуват. Вероятно и по цялата Лета е същото. Не случайно аптеките по тези места са изчезнали. Но ако кметството е решило на всяка цена в Сонт да има аптека, то тя трябва да бъде отлично уредена. Бианка — понижи глас аптекарят и се озърна заговорнически, — Бианка, искам да видя Кушар.
— И това ли е много важно?
— Да.
— Няма да можете да го видите.
— Може би утре… или вдругиден? Не настоявам това да стане веднага, въпреки че няма да е зле, ако…
— Ясно — прекъсна го момичето, протегна ръка и оправи яката на аптекаря. — Него вече никога няма да можете да го видите. Вчера отведоха Кушар.
— Къде?
— Не зная. Вероятно там, където обикновено отвеждат онези, които излизат от строя.
— Бианка, а какво означава да излезеш от строя?
— Хората или умират, или излизат от строя. Зависи. Умрелите ги отнасят с ковчези, а онези, които излизат от строя — в малки сандъци. Слагат ги в сандъчетата и после ги отнасят.
— Ясно… В сандъчета казваш. Значи ли това, че Кушар е умрял вчера?
— Това го казвате вие — и Бианка отново оправи яката на Нерсес Мажан.