„Лета — каза си наум Нерсес Мажан. — Лета… Това е реката, която тече в царството на мъртвите, и онзи, който пие от нея, забравя земния живот. Лета Маруяма Медуси е нарекъл планетата Сива пустиня. А защо сега я наричат Лета? Случайност ли е?… Лета.“
Аптекарят пак хвърли поглед към сандъка и сви рамене. Тези „защо“ наистина бяха много. Отчайващо много.
Хотел „Жълт кикен“ отдавна бе потънал в мрак. И обитателите му отдавна бяха заспали.
Пред тъмната стая, в която бе отседнал Нерсес Мажан, стърчеше някаква фигура. Беше Нестор. Стоеше прав, неподвижно, така както беше стоял десетилетия, столетия и хилядолетия — всяка вечер, където и да се намира.
Вратата беше открехната, той чуваше равномерното дишане на заспалия Нерсес и сериозно се питаше, защо аптекарят се усъмни в паметта му? Да, да, макар и на шега. Още повече че съществуват неща, с които не бива да се шегуващ.
Нестор бе оскърбен.
Защото той никога нищо не забравяше. Защото по стечение на обстоятелствата се беше превърнал във вечно жива памет. Защото целият: мисъл и целта на живота му се заключаваха в това.
И в мрака, сред тишината, пред погледа му се занизаха в безкрайна върволица хора и събития, отдавна превърнали се в легенда.
Ето един човек в бяла престилка — леко прегърбен, с добродушна усмивка — най-първия Мажан, на когото в далечното минало и през ум не му е минавало, че Нестор ще се превърне във вечно живата памет на рода на Мажаните и ще броди из галактиките с далечните потомци.
Тогава, през две хиляди двадесет и пета година, Нерсес беше още млад и не можеше да си представи какво означава вечност. Дори не разбираше много добре защо го наричаха смел и самоотвержен. И наистина, какво се беше случило?… Нищо особено. Една обикновена операция… и неговият мозък беше получил едно вечно тяло. Тяло, което, щом се изхабеше, можеше да се смени. И Нестор за първи път го смени в първите дни на четвъртото хилядолетие. Смени го с молба то да остарее малко. Оттогава досега всяко хилядолетие Нестор остаряваше с десет години. И от онзи далечен ден, когато поредният Мажан го нарече „старче“, той престанала се грижи за външния си вид.
… Вятърът леко подухна и полюшна тежката завеса на прозореца. Нестор се стресна, дойде на себе си и разтърка чело. Потокът от спомени така го бе впечатлил, че сякаш виждаше всичко насън.
Сън?… Ето какво му липсваше. Ето от какво се нуждаеше Нестор през изминалите хилядолетия. Той мислено се усмихна, защото това вече беше откритие. За да сънува, трябваше колкото се може по-последователно да си припомня събитията. Спомените сгряват душата, раждат невероятни картини, които не съществуват в действителност и именно затова се превръщат в приказка. Обикновените хора прекарват по-голямата част от живота си точно в такъв приказен, въображаем свят. Живеят с утрешния ден. Нестор също искаше да живее така, още повече че той имаше едно предимство пред другите — непресъхващите му спомени. Без спомени е невъзможно да живееш в утрешния ден.
Първият Мажан, живял в двадесет и първия век, го подготви за междузвездните пътешествия, за които не стигаше един обикновен човешки живот. Нестор извърши два полета и по време на своите пътешествия откри няколко десетки планети, за които сега могат да се получат кратки сведения от Пълния галактически справочник на Лоуел.
Общо два полета за цяло хилядолетие. На Земята той нямаше роднини и приятели. И макар често да го вземаха за робот, той беше и си оставаше човек и много по-остро от обикновените хора изпитваше нужда от близък другар. Затова Нестор беше верен спътник на Мажаните от всички поколения.
Много неща се променяха с течение на времето. Сега то се струваше на Нестор само миг. След поредните два междузвездни полета стана ясно, че и обикновените хора могат да летят в най-отдалечените кътчета на Галактиката благодарение на изкривеното пространство. Децата на Земята основаха колонии на почти всички обитаеми планети. Човечеството сякаш се пресели в Галактическия център, където с нова сила закипя истински живот. Постепенно мнозина забравиха намиращата се в периферията на Вселената планета-майка. И Нестор бе престанал да се учудва, когато някои смятаха, че Земята е само една красива легенда.
… И повече не изпитваха нужда от Нестор.
Както не чувствуваха нужда от Земята.
Изключение правеха Мажаните, чиято родова памет олицетворяваше старецът.