— Да речем.
— Наистина ли беше той? — изплашено запита Мажан.
— Спокойно! Не трябва да ни видят заедно на улицата. За тебе вече не е тайна, че със спускането на нощта градът започва да агонизира. Но защо само градът?… Цялата Лета. Страхотна агония, която продължава с месеци, с години… А може би ще продължи и десетилетия? Но все едно, колкото и да продължи, смъртта е неизбежна, Нерсес.
— Почакай!… Как ти беше името?
— Нали ти казах! Николет… Мариам… Зенобия… Но предпочитам да ме наричат Ева. Ние, жените, искаме да сме Еви. Защото все още сме пълноценни жени, Нерсес. Лека нощ.
Момичето забързано тръгна. Силуетът й се сля с лепкавия мрак, с който редките улични лампи водеха упорита, но безполезна борба.
— Добро утро!
— Здравейте! — без да вдига глава, отвърна дежурният служител в приемната на кметството. — Бях подал молба за заминаване в Роджър.
— Да — потвърди служителят.
— Трябваше да замина още днес.
— Да.
— Снощи научих, че не са ми разрешили.
— Да.
— Искам да изясня причината. Отговор не последва.
— Чувате ли ме?
— Да.
— Искам да зная защо не са ми разрешили да замина за Роджър, Кой се занимава с този въпрос?
— На втория етаж, пета стая.
— Изглежда, не сте свикнали да гледате хората в очите? — опита се да уязви аптекарят невъзмутимия чиновник.
— Да — равнодушно отвърна дежурният, без да вдига глава.
Нерсес Мажан понечи да каже още нещо, но успя да се въздържи, защото не трябваше да губи време за дреболии. Сега час по-скоро трябваше да получи ясен отговор. Иначе всяко закъснение можеше да се окаже съдбоносно! И той бе убеден в това.
До вчера, преди да се върне в хотела и преди да се срещне с Нестор, той се смяташе за зрител, който, седнал в тъмната зала, наблюдава действието на сцената. А там наистина се разиграваше интересна комедия: непознатият играеше ролята на стар приятел и предпочиташе срещите с него да са без свидетели; познатият пък упорито се преструваше, че не ви познава, и деликатно предупреждаваше за това още при първата среща. А жените… Те като истински героини от комедия се появяваха навсякъде, почти на всяка крачка, държаха се необичайно, което нямаше връзка с развитието на действието.
Така му се струваше до вчера, до мига, в който се раздели с Ева или Зенобия и се върна в хотела, за да съобщи на Нестор потресаващата вест:
— Срещнах се със Зенон Джабез.
— Когото убиха? — попита Нестор.
— Не, който се самоуби — уточни Мажан.
— Ако той е жив и здрав — отбеляза Нестор, — излишно е да се спори дали е бил убит, или се е самоубил. И не само излишно, но и нелогично.
— Прав си… логиката ми остана във Виланк.
— За какво намекваш? — полюбопитствува Нестор.
— Утре ще си заминем и колкото по-далече сме оттук, толкова по-бързо ще се възстанови логическата връзка между явленията. И ще бъда принуден да се подчиня на законите на логиката и да поздравя Линда Ло за блестящия финал на нейното следствие — рече Нерсес Мажан. — Едно само не мога да разбера: защо се забърках в тази каша!… Как се случи всичко това, Нестор?!
Старецът не отговори на въпроса, защото имаше да съобщава много по-важна новина.
— Само да успеем да заминем утре — каза деликатно Нестор.
— Какво означава това — попита Мажан, предчувствайки, че в следващия миг го чака нова неприятност.
— Означава, че без разрешението на кметството не можем да заминем никъде.
— Тогава издействувай това разрешение! — избухна Мажан.
— Опитах.
— Отказаха ли?
— Не… Стана ясно, че нещата не могат да се уредят толкова бързо. Посъветваха ни да се откажем от намерението си да заминем утре.
Докато разговаряха, Нерсес Мажан забеляза как излиза от ролята си на зрител в тъмната театрална зала и започва да вярва на всички нелепости в комедийната ситуация на сцената. Той се изплаши, защото почувствува, че само след миг или пък след час сцената ще го погълне и ще го превърне в жалко действащо лице в комедията.
Това беше най-ужасяващото. Нерсес Мажан вече усещаше как обръчът около него се стяга, как земята се изплъзва изпод нозете му.
… Без да почука, аптекарят бутна вратата на стая номер пет.
— Дойдох, за да…
— Ако се наложи, ще ви съобщим — чу се глух глас от дъното на стаята. Там седеше едър, пълен мъж.
— Аз съм аптекарят.
— Ясно.
— Днес трябваше да замина за Роджър.
— Известно ми е.
— Искам да зная…
— Да, ясно ми е. Щом се наложи, ще ви съобщим — повтори мъжът и Нерсес Мажан успя да забележи, че докато разговаряха, той нито веднъж не бе променил позата си. И ако мъжът не беше сам в стаята, можеше да се помисли, че не говори той.