Глава VI
Зира доста често ме водеше на разходка в парка. Там понякога се срещахме с Корнелиус и заедно подготвяхме доклада, който той трябваше да произнесе пред конгреса. Денят на откриването му наближаваше и това доста ме изнервяше. Зира ме уверяваше, че всичко ще мине добре. Корнелиус бе нетърпелив да бъде признато моето положение и да ми върнат свободата, за да може основно да ме изследва… да сътрудничи с мен, поправи се той, щом забеляза моето недоволство от подобна постановка на въпроса.
Един ден, тъй като годеникът й отсъстваше, Зира ми предложи да отидем в Зоологическата градина, която се намираше в съседство с парка. Много ми се искаше да присъствам на някое представление или да посетя музей, но тези развлечения все още ми бяха забранени. Единствено от книгите бях получил известна представа за изкуството на маймуните. Бях се възхищавал на репродукции на класически картини, портрети на известни маймуни, сцени от селския живот, привлекателни голи тела на женски маймуни, около които пърхаше крилато маймунче-амурче, батални сцени, датиращи от времето, когато все още е имало войни, където бяха изобразени ужасни горили, облечени в мундири, покрити с нашивки. И маймуните бяха имали своите импресионисти, а някои съвременни художници бяха достигнали до абстрактната живопис. Всичко това го бях открил в моята клетка на слабата светлина на фенерчето. Можех да присъствам, без това да изглежда неприлично, само на спектакли на открито. Зира ме беше водила на някакво спортно състезание, което напомняше нашия футбол, на боксов мач между две горили, който ме накара да потръпна, и на едно състезание по лека атлетика, на което пъргави шимпанзета с помощта на летвата се издигаха на изумителна височина.
Съгласих се да отида в Зоопарка. Отначало нищо не ме учуди. Животните много приличаха на земните. Имаше хищници, дебелокожи, преживни, влечуги и птици. След всичко, което бях видял на планетата Сорор, в никакъв случай не можеше да ме смае наличието на тригърба камила и глиган с кози рога.
Удивлението ми започна в сектори на хората. Зира видимо съжаляваше, че ме е довела там, и се опита да ме убеди да не отиваме, но любопитството ми беше твърде силно и дърпах каишката, докато тя отстъпи.
В първата клетка, пред която се спряхме, имаше най-малко петдесетина човека — мъже, жени, деца, показани там за най-голяма радост на зяпачите-маймуни. Те трескаво и без ред се суетяха, подскачаха, блъскаха се, стараеха се да привлекат вниманието с всевъзможни фокуси.
Това беше истинско представление. Искаха да спечелят благосклонността на маймунчетата, които бяха наобиколили клетката и от време на време им подхвърляха плодове или парчета сладкиши, купени от една стара маймуна на входа на градината. Онзи, който най-добре успееше да се покатери по решетките, да върви на четири крака или на ръце, било възрастен или дете, получаваше възнаграждението. А попаднеше ли лакомството сред някоя група, хората веднага започваха да се хапят, да се дращят, да си скубят косите и всичко това бе съпроводено от остри крясъци на разярени животни.
Някои от по-улегналите пленници не вземаха участие в суматохата. Те стояха отстрани, близо до решетките, и щом видеха, че някое дете-маймунче бръква в кесията си, умолително протягаха ръка към него. Ако то беше малко, обикновено отстъпваше ужасено, но родителите или по-големите му приятели започваха да му се подиграват, докато то разтреперано се решеше да подаде наградата в ръката на човека.
Появата на човек извън клетката предизвика известно учудване както между затворниците, така и сред присъстващите маймуни. Първите за миг престанаха да подскачат, за да ме огледат подозрително, но тъй като аз кротувах и с достойнство пренебрегвах подаянията, които маймунчетата уж ми подаваха, то и едните, и другите изгубиха интерес към мене и можех спокойно да наблюдавам всичко. Отвращаваше ме мекушавостта на тези създания и почувствувах, че се изчервявам от срам, когато за сетен път установих колко си приличаме физически.
Другите клетки предлагаха същите унизителни гледки. Вече бях готов да се оставя да бъда отведен от Зира, с препълнено от мъка сърце, когато изведнъж едва успях да се въздържа да не извикам от учудване. Там, пред мен, сред стадото, се намираше той, моят спътник, ръководителят и душата на нашата експедиция, прочутият професор Антел. И него го бяха хванали, но късметът му бе излязъл по-лош и го бяха продали на Зоологическата градина.
Просълзих се от радост, че с очите си го виждам жив, но положението, в което бе поставен този голям учен, ме накара да потръпна. Вълнението ми малко по малко премина в болезнено смайване, когато забелязах, че държанието му по нищо не се отличава от това на другите хора. Поведението му беше изумително, но аз не можех да не повярвам на себе си. Той беше от кротките, който не вземаха участие в свадите, а протягаха ръка през решетката с изражение на просяк. Видях го точно когато се готвеше да действа, и по нищо в държанието му не можеше да се отгатне истинската му природа. Една маймунка му подаде някакъв плод. Ученият го взе, седна на земята със скръстени крака и лакомо го захапа, втренчил жаден поглед в благодетеля си, сякаш в очакване на друга щедрост. Тази гледка отново ме накара да се просълзя. Тихичко обясних на Зира причината за своето смущение. Искаше ми се да се приближа и да му кажа нещо, но тя решително се възпротиви. В момента не можех нищо да направя за него, а вълнението, че отново се бяхме намерили, ни излагаше на риска да предизвикаме скандал, който можеше да навреди на общите ни интереси и да провали собствените ми планове.