Вече беше доста късно. Бях полупиян, когато през съзнанието ми премина мисълта за професор Антел. Почувствувах се завладян от черни угризения. Бях готов да започна да проливам сълзи заради собствената си подлост само като си помислих, че аз тук се забавлявам и пия с маймуните, а в това време другарят ми мръзне върху сламата в някоя клетка.
Зира ме попита защо съм се натъжил. Обясних й. Корнелиус ми каза, че се бил осведомил за професора и че той се чувствувал добре. Сега нямаше никакви пречки за неговото освобождаване. Аз твърдо заявих, че не мога да чакам нито миг повече и че искам да му занеса новината.
— В края на краищата, защо не? — съгласи се Корнелиус, след като размисли. — Нищо не може да ви се откаже в такъв ден. Хайде! Познавам директора на зоологическата градина.
Тримата излязохме от кабарето и отидохме в зоопарка. Директорът, когото събудихме, се засуети. Той вече знаеше моята история. Корнелиус му каза кой е в действителност един от хората, поставен в клетка. Директорът не можеше да повярва на ушите си, но и той не искаше нищо да ми откаже. Трябваше, разбира се, да дочакаме сутринта и да изпълним някои формалности, за да може да освободи професора, но нищо не пречеше веднага да си поговорим. Той предложи да ни придружи.
Вече се разсъмваше, когато стигнахме до клетката, където нещастният учен живееше като животно сред петдесетина мъже и жени. Те все още спяха по двойки или на групи от четирима-петима. Щом директорът светна, всички отвориха очи.
Не след дълго открих моя другар. Той лежеше на пода като другите, свит до тялото на едно, както ми се стори, доста младо момиче. Видът му ме разтрепера и се разнежих, понеже в продължение на четири месеца и аз бях подложен на същото унижение.
Бях толкова объркан, че не можех да говоря. Хората, вече будни, не проявяваха никакво учудване. Те бяха опитомени и добре дресирани; взеха да изпълняват обичайните си дяволии с надеждата да получат някаква награда. Директорът им подхвърли остатъци от сладкиши. Както и през деня, веднага започна блъсканица и караници, а в това време най-кротките заставаха на любимото си място до решетката, като протягаха умолително ръка.
Професор Антел направи като тях. Доближи се колкото можеше по-близо до директора и изпроси едно лакомство. Това недостойно държание ми причини дълбока болка, която скоро се превърна в дълбоко безпокойство. Стоеше на три крачки от мен, гледаше ми и като че ли не ме познаваше. Погледът му, толкова жив някога, сега беше съвсем угаснал и внушаваше същата духовна нищета, както очите на другите затворници. С ужас открих израз на леко вълнение, същото, съвсем същото, каквото предизвикваше у останалите пленници присъствието на облечен човек.
Направих огромно усилие и най-сетне успях да проговоря, за да разсея този кошмар.
— Професоре — казах аз, — учителю, това съм аз, Юлис Меру. Спасени сме. Дойдох да ви го съобщя…
Замълчах озадачен. Звукът на моя глас събуди у не го същия рефлекс, както у хората от планетата Сорор. Рязко протегна врат и понечи да отстъпи.
— Професоре, професор Антел — настоявах едва ли не през сълзи аз, — това съм аз, аз, Юлис Меру, вашият спътник. Свободен съм, а след няколко часа и вас ще ви пуснат на свобода. Тези маймуни са наши приятели. Знаят кои сме и ни приемат като братя.
Не произнесе нито дума. Не прояви ни най-малко разбиране, но бързо се размърда и като някое уплашено животно отстъпи още малко.
Бях отчаян, а маймуните изглеждаха твърде заинтригувани. Корнелиус се мръщеше, както когато търсеше решението на някоя задача. Мина ми през ума, че ужасен от присъствието на маймуните, професорът може би симулираше отсъствието на съзнание. Помолих ги да се отдалечат и да ме оставят насаме с него, което те направиха на драго сърце. Когато се скриха от погледа ми, заобиколих клетката, за да се доближа до ъгъла, където ученият се беше скрил, и отново му заговорих:
— Учителю — умолявах го аз, — разбирам вашата предпазливост. Зная на какво са изложени земните хора на тази планета. Но сега сме сами, заклевам се, и вашите изпитания свършиха. Казвам ви го аз, вашият спътник, вашият ученик, вашият приятел, аз, Юлис Меру!
Той отстъпи още една крачка, като ми хвърляше бегли погледи. Целият разтреперан, аз стоях там и не знаех с каква дума да му въздействам, когато професорът полуотвори уста.
Дали най-сетне не бях успял да го убедя? Гледах го, задъхан от надежда. Но онемях от ужас пред начина, по който изрази вълнението си. Вече казах, че беше отворил уста, само че това не беше непринудено движение на създание, което се кани да проговори. Оттам излезе гърлен звук, подобен на тези, които издават странните хора от Сорор в израз на задоволство или страх. Там, пред мен, без да помръдне устни, докато уплахата вледеняваше сърцето ми, професор Антел издаде дълъг писък.