Трета част
Глава I
Събудих се рано, след като бях прекарал неспокойна нощ. Повъртях се в леглото и разтърках очи, преди да се опомня, тъй като все още не бях съвсем привикнал към цивилизования живот, който водех от един месец, и всяка сутрин се будех с тревога да не би да чуя шумоленето на сламата и да усетя топлото докосване на Нова.
Най-сетне дойдох на себе си. Бях настанен в един от най-хубавите апартаменти в института. Маймуните се бяха показали великодушни. Разполагах с легло, баня, дрехи, книги, телевизор. Четях всички вестници, бях свободен, можех да излизам да се разхождам по улиците, да присъствам на всички представления. Присъствието ми на обществено място неизменно предизвикваше значителен интерес, обаче вълнението от първите дни започваше да заглъхва.
Сега Корнелиус беше главен научен ръководител на института. Зайюс бе свален — бяха го преместили на друга длъжност и му бяха дали още едно отличие — така че годеникът на Зира зае неговото място. Последва подмладяване на състава, нарасна общият брой на шимпанзетата, което веднага повиши активността във всички дейности. Зира бе станала научна секретарка на новия ръководител.
Аз пък участвах в изследванията на учения вече не като опитно животно, а като сътрудник. Впрочем Корнелиус много трудно бе успял да преодолее множеството колебания на Големия съвет и да получи това благоволение. Авторитетите явно приемаха с неохота моята природа и произхода ми.
Бързо се облякох, излязох от стаята си и тръгнах към сградата на института, където преди бях затворен и където се намираше отделението, което Зира все още ръководеше, независимо от новите й функции. Със съгласието на Корнелиус там бях започнал да провеждам изследвания върху хората.
Ето ме в залата с клетките, пред решетките като един от господарите на тази планета. Дали да си призная, че посещенията ми са чести, по-чести, отколкото изискват проучванията ми? Понякога ми тежи, че непрекъснато съм заобиколен от маймуни, и там намирам убежище.
Сега затворниците ме познават добре и ми се подчиняват безпрекословно. Дали правят разлика между мен, Зира и пазачите, които им носят храна? Бих искал да е така, но се съмнявам. Въпреки търпението и усилията ми за един месец аз не успях да ги науча на нещо по-сложно от обикновените маймунджулъци на добре дресирани животни. И все пак някаква необяснима интуиция ми подсказва, че възможностите им са по-големи.
Опитвах се да ги науча да говорят. Това е голямата ми амбиция. Разбира се, не успях. Някои от тях едва могат да повторят два-три нечленоразделни звука, но това го умеят и някои наши шимпанзета. Малко е, но аз не се отказвам. Окуражава ме непознатата досега настойчивост, с която всички се стремят да уловят погледа ми, струва ми се, че от известно време очите им са се променили и сякаш в тях се появява някакво любопитство, по-висше по своята същност, отколкото животинското недоумение.
Бавно обикалям залата, като се спирам пред всяка клетка. Говоря им, говоря им ласкаво, търпеливо. Вече са свикнали с тази необичайна проява от моя страна. Като че ли ме слушат. Продължавам няколко минути, след което се отказвам от изреченията, и многократно произнасям отделни прости думи с надеждата, че ще ми отговорят. Един от тях неумело изговаря една сричка; едва ли мога да очаквам от него повече. Бързо се уморява, изоставя тази свръхчовешка задача и се стоварва върху сламата като след изнурителен труд. Въздъхвам и преминавам към следващия. Най-сетне стигам до клетката, в която сега живее Нова, самотна и тъжна. Или поне така ми се ще да вярвам на мен, самонадеяния земен човек, и всячески се стремя да открия това чувство върху нейното прекрасно и неизразително лице. Зира не е сложила нов другар при нея, за което съм й признателен.
Често мисля за Нова. Не мога да забравя часовете, прекарани с нея. Но никога повече не влязох в нейната клетка; човешкото достойнство не ми го позволи. Нали тя не е нищо повече от животно? Сега се движа във висшите научни кръгове и подобна постъпка е немислими за мен. Изчервявам се при спомена за предишната ни близост. Откак преминах в другия лагер, не си разрешавам дори да й засвидетелствам повече приятелство, отколкото на другите хора.
При все това трябва да призная, че тя е елитен екземпляр, и това ме радва. Показва по-добри резултати, отколкото другите. Щом се приближа, Нова се залепва за решетката и върху устните й се появява гримаса, която може да мине за усмивка. Преди да отворя уста, тя вече се опитва да произнесе малкото срички, които е научила. В това влага видимо усърдие. Дали наистина е по-способна от другите? Или пък съприкосновението й с мен е оказало благотворно влияние върху нея, направило я е по-възприемчива към моите уроци? Тази мисъл ми доставя известно удоволствие.