И това не беше всичко. Тази кукла имаше и още една особеност, още нещо странно, което разсмя всички работници и дори важния ръководител на разкопките. Куклата говореше. Говореше като нашите кукли. Корнелиус случайно бе натиснал механизма, който не се бе повредил, и тя проговори. Разбира се, не държа реч! Произнесе само една дума, обикновена двусрична дума: па-па. Па-па, повтори куклата, когато Корнелиус я взе отново и я завъртя във всички посоки в ловките си ръце. Думата звучеше еднакво на френски и на маймунски език, може би и на доста други езици в този загадъчен свят, а и значението й бе едно и също. Па-па, каза още веднъж малката кукла-човек, и явно поради тази причина муцуната на моя учен другар почервеня; това дотам ме обърка, че трябваше да направя усилия, за да не изкрещя, докато той ме дръпна настрани, със скъпоценната находка в ръце.
— Глупак на глупаците! — измърмори той след дълго мълчание.
Знаех кого имаше пред вид и споделих възмущението му. Старият орангутан бе видял само играчка за момиченцето-маймуна, която някой майстор-чудак, живял в далечното минало, бе дарил със слово. Безсмислено бе да му се предлага друго обяснение. Корнелиус дори не направи опит. Това, което естествено му дойде на ум, му изглеждаше до такава степен смущаващо, че го запази за себе си. Дори на мен не каза нито дума, но добре знаеше, че съм го отгатнал.
През останалата част от деня остана замислен и безмълвен. Имах впечатлението, че сега се страхуваше да продължи изследванията си и се разкайваше за полупризнанията, които бе правил. След като се поуспокои, започна да страда, че съм станал свидетел на неговото откритие.
На следващия ден вече имах доказателство, че той съжалява, че ме е довел тук. След като бе прекарал нощта в размисъл, той ме уведоми, избягвайки погледа ми, че е решил да ме изпрати обратно в института, където бих могъл да се занимавам с по-важни изследвания, отколкото в тези развалини. Билетът ми за самолет бил запазен. Щях да отпътувам след двадесет и четири часа.
Глава IV
Да предположим, казвах си аз, че някога хората са господствали на тази планета. Да предположим, че човешка цивилизация, подобна на нашата, е разцъфнала на Сорор преди повече от десет хиляди години…
Сега това вече съвсем не бе безумна хипотеза, дори напротив. Щом я формулирах, веднага усетих възбудата, която предизвика намирането на единствения верен път сред лабиринта от пътеки. Знаех, че в тази посока ще намеря разрешението на вълнуващата тайна на маймуните. Разбирах, че несъзнателно винаги бях търсил някакво разрешение от този род.
Намирах се в самолета, който ме отвеждаше към столицата; придружаваше ме един секретар на Корнелиус, не особено приказливо шимпанзе. Не изпитвах нужда да разговарям с него. Самолетът винаги ме е предразполагал към размисъл. Нямаше да ми се отдаде по-подходящ случай, за да сложа в ред мислите си.
… Да предположим впрочем, че в далечното минало на планетата Сорор е съществувала цивилизация, подобна на нашата. Възможно ли бе същества, лишени от разум, да са я продължили просто посредством подражание? Отговорът на този въпрос ми се стори рискован, но колкото повече го обмислях, толкова повече ставаха аргументите, които малко по малко премахваха безразсъдния характер на подобна постановка. Спомням си, че на Земята бе доста разпространена идеята, че един ден съвършени машини ще могат да останат след нас. Тя бе разпространена не само сред поетите и писателите, но във всички слоеве на обществото. Навярно защото бе толкова популярна, родена спонтанно във въображението на народа, тя дразнеше интелектуалците. Може би пък именно заради това в нея се съдържаше част от истината — машините винаги ще си останат машини, и най-съвършеният робот винаги ще бъде робот. Но ако става дума за живи същества, които притежават зачатъци от разум като маймуните? И точно тези маймуни притежават развита способност за подражание…
Затворих очи. Оставих се да ме люлее шумът на моторите. Изпитвах нужда да споря сам със себе си, за да докажа своето схващане.
Какво характеризира една цивилизация? Дали необикновеният гений? Едва ли, по-скоро — ежедневният живот… Хм! Да оставим разума настрана. Да допуснем, че най-напред са били изкуствата и на първо място литературата. Дали тя наистина е извън възможностите на нашите човекоподобни маймуни, ако, разбира се, допуснем, че те притежават способността да свързват думи? От какво се състои нашата литература? От шедьоври ли? Не, разбира се. Обаче след написването на оригинална книга — за един век такива са само една-две — писателите й подражават или, иначе казано, преписват я; така че са издадени стотици хиляди произведения на една и съща тема с известна разлика в заглавията и с промяна в комбинацията на изреченията. Маймуните, със своята подражателска същност, би трябвало да умеят да правят това, при условие, че могат да използват езика.