Например голямото значение, което отдават на изследванията в областта на биологията. И така, вече ми е ясно! В древността, изглежда, много маймуни са служили на хората за опитни животни, което продължава и досега в нашите лаборатории. И точно те са били първите, поели щафетата, те са били пионери на революцията. Вероятно тогава са започнали да подражават на своите господари, имитирайки жестовете и постъпките им. А тези господари са били изследователи, учени-биолози, лекари, санитари и пазачи. Оттук и тяхното особено пристрастие към изследвания в определени области, запазило се и до днес.
Но какво е станало с хората през това време?!
Стига съм мислил за маймуните! Вече два месеца откак не съм виждал моите другари по клетка, моите човешки братя. Днес се чувствам по-добре. Вече нямам температура. Вчера казах на Зира — докато бях болен, тя се грижеше за мен като сестра, — казах й, че смятам да възобновя работата си в нейното отделение. Това сякаш не я очарова, но тя не възрази. Време е да отида да ги навестя.
Ето ме отново в залата с клетките. Странно вълнение ме обзема още на прага. Сега виждам тези създания в нова светлина. Преди да се реша да вляза, аз тъжно се питах дали ще ме познаят след дългото ми отсъствие. Но те ме познаха! Всички погледи се заковаха върху мен както преди и дори с известна почтителност. Може би това е само игра на въображението ми, но сега откривам някакъв нов нюанс в погледите им — гледат ме по-различно отколкото своите пазачи-маймуни. Този нов оттенък не може да бъде описан, но ми се струва, че в очите им откривам искрици любопитство, необикновено вълнение, сенки на отдавнашни спомени, които се стремят да изплуват над животинското, и може би… слаб проблясък на надежда.
Убеден съм, че от известно време и аз самият несъзнателно подхранвам същата тази надежда. Не е ли това причината за моето трескаво вълнение? Не съм ли аз, аз, Юлис Меру, човекът, захвърлен от съдбата на тази планета, комуто е съдено да стане оръдие за възраждането на човешкия род?
Ето най-сетне и обяснението на смътната мисъл, която ме терзае от месец насам. Добрият бог не си играе на зарове, както казваше един физик. В космоса няма случайности. Пътешествието ми към света на Бетелгойз е било предрешено от някакъв висш разум. Сега от мен зависеше да се покажа достоен за този избор и да стана новия Спасител на това човечество, изпаднало в немилост.
Както преди, бавно обхождам залата. Правя усилие да не се втурна към клетката на Нова. Избраникът на съдбата няма право да има любимци. Обръщам се към всеки един от поверените ми обекти… Те и днес няма да проговорят, но аз се утешавам — целият живот е пред мен, за да осъществя мисията си.
Приближавам се към бившата си клетка с добре пресметнато равнодушие. Поглеждам изпод око, но не виждам между решетките протегнатата ръка на Нова, не чувам радостния вик, с който тя бе свикнала да ме посреща. Обзема ме мрачно предчувствие. Не мога да се въздържа. Втурвам се. Клетката е празна.
Със заповеднически тон извиквам един от пазачите, при което всички затворници се стресват. Идва Занам. Не му се нрави особено да се подчинява на заповедите ми, но Зира му беше наредила да бъде в услуга на моята личност.
— Къде е Нова?
Той мрачно ми отвръща, че не знае нищо. Един ден я отвели, без да му дадат обяснения. Напразно настоявам. Най-сетне за щастие се появява Зира, която идва да на прави обичайния преглед. Вижда ме пред празната клетка и отгатва причината за вълнението ми. Изглежда смутена и първа подхваща разговор на друга тема:
— Корнелиус току-що се върна. Би искал да те види.
Плюя на Корнелиус и на всички шимпанзета, горили и прочие чудовища, населяващи небето или ада. Посочвам клетката:
— Къде е Нова?
— Болна е — ми отговаря маймуната. — Поставиха я в специално отделение.
Прави ми знак и ме извежда навън, далеч от пазача.
— Директорът ме накара да обещая, че ще пазя тайна. Но мисля, че все пак ти трябва да знаеш.
— Болна ли е?
— Нищо страшно. Но само по себе си събитието е достатъчно важно, че да обезпокои нашите власти. Нова е трудна.
— Тя е…
— Искам да кажа бременна — подхваща отново маймуната, като ме наблюдава с любопитство.
Глава VI
Стоях изумен, без да мога все още да осъзная всички последствия от това събитие. Отначало бях затрупан от множество глупави подробности и най-вече ме тревожеше въпросът: защо не са ме уведомили? Зира не ми остави време да изразя възмущението си.
— Забелязах го преди два месеца, когато се върнах от пътуването. Горилите нищо не бяха разбрали. Обадих се на Корнелиус, който проведе дълъг разговор с директора. Те бяха единодушни що се отнася до това, че е за предпочитане всичко да бъде запазено в тайна. Никой освен тях двамата и аз не е в течение. Тя е в самостоятелна клетка и аз лично се занимавам с нея.