Това, че не ми бе казал, го възприех като предателство от страна на Корнелиус и виждах съвсем ясно, че Зира е притеснена. Струваше ми се, че зад гърба ми се плете нещо нечисто.
— Успокой се. С нея се отнасят добре, нищо не й липсва. Аз следя как се грижат за нея. Никога бременност на жена не е била обект на толкова предпазни мерки.
Под насмешливия й поглед аз сведох очи като някой провинил се ученик. Зира се стараеше да говори иронично, но чувствах, че е развълнувана. Аз, разбира се, знаех, че физическата ми близост с Нова й бе станала неприятна от момента, в който се бе досетила за истинската ми природа, обаче сега в погледа й имаше нещо по-различно от яд. Тревожеше я привързаността й към мен. Тази тайнственост около Нова не предвещаваше нищо добро. Мислех си, че Зира не ми казва цялата истина, че Големият съвет също бе в течение на нещата и че вече са се състояли съвещания на високо равнище.
— Кога трябва да роди?
— След три-четири месеца.
В този момент внезапно осъзнах цялата трагикомичност на ситуацията. Щях да стана баща в системата на Бетелгойз. Щях да имам дете на планетата Сорор от жена, която непреодолимо ме привличаше физически и понякога изпитвах към нея съжаление, но която имаше животински мозък. Нито едно същество от вселената не бе изпадало в подобно положение. Искаше ми се едновременно да плача и да се смея.
— Зира, трябва да я видя!
На муцуната й се изписа досада.
— Знаех, че ще го поискаш. Говорила съм с Корнелиус и мисля, че ще се съгласи. Чакам те в неговия кабинет.
— Корнелиус е предател!
— Нямаш право да говориш така. Корнелиус се разкъсва между любовта си към науката и дълга си на маймуна. Съвсем естествено е това предстоящо раждане да му внушава сериозни опасения.
Докато следвах Зира по коридорите на института, тревогата ми нарастваше. Отгатвах мислите на учените маймуни и техния страх от възможността да възникне нова раса, която… По дяволите! Изведнъж разбрах по какъв начин мога да изпълня мисията, за която чувствах, че съм предопределен.
Корнелиус ме посрещна любезно, но помежду ни се усещаше известна напрегнатост. В някои моменти той ме гледаше с ужас. Аз правех усилие да не започна веднага с темата, която ме интересуваше повече от всичко. Питах го как е минало пътуването му и как е завършил престоят му на разкопките.
— Удивително! Вече разполагам с неопровержими доказателства.
Интелигентните му очички се оживиха. Не можа да се въздържи да не се похвали с успеха си. Зира беше права: той действително се разкъсваше между любовта си към науката и дълга си на маймуна. В този миг говореше ученият, ентусиастът, за когото тържеството на неговата теория единствено бе от значение.
— Скелети — каза той. — И то не един, а много, разположени по такъв начин, че в никакъв случай не може да бъде оспорено, че става дума за гробище. С тази находка ще убедя и най-тъпите. Нашите орангутани, разбира се, се запъват и не искат да видят нищо освен любопитни съвпадения.
— А какви са тези скелети?
— Не са маймунски.
— Това ми е ясно.
Погледнахме се в очите. Въодушевлението му се бе поохладило и той продължи бавно:
— Не мога да го скрия от вас. Вие отгатнахте: скелетите са човешки.
Зира явно бе в течение, защото не показа никакво учудване. Двамата продължиха да ме гледат настойчиво. Най-сетне Корнелиус пристъпи открито към въпроса:
— Вече съм сигурен — призна той, — че някога на нашата планета е съществувала човешка раса, надарена с разум, подобно на вас, на хората, който населяват вашата Земя, раса, която е деградирала и нейните представители на Сорор са се превърнали в животни… Освен това след завръщането си тук намерих нови доказателства за това, което казвам.
— Други доказателства ли?
— Да. Открил ги е завеждащият енцефалитното отделение — младо шимпанзе с голямо бъдеще. Той дори е изключително способен… Не трябва да мислите — продължи той с горчива ирония, — че маймуните открай време са били само подражатели. В някои клонове на науката, най-вече що се отнася до мозъчните изследвания, ние сме въвели забележителни новости. Ако имам възможност, един ден ще ви покажа резултатите. Сигурен съм, че ще бъдете поразен.
Изглежда, той се опитваше да убеди самия себе си в маймунския гений и затова в думите му се чувствуваше излишна нападателност. По този въпрос никога не се бях опитвал да го уязвя. Преди два месеца сам той се оплакваше от отсъствието на съзидателен дух у маймуните. Корнелиус продължи в изблик на гордост: