— Ще дойде ден, повярвайте ми, и ние ще надминем хората във всички области. Не сме станали техни последователи по силата на някаква случайност, както може би си мислите. Това се е случило в резултат на нормалния ход на еволюцията. Разумният човек е изживял своето време и е трябвало да бъде заместен от по-съвършено същество, което да съхрани основните постижения на хората, да ги усвои в течение на привиден застой, преди да се устреми към нови висоти.
Това беше нова постановка на нещата. Бих могъл да му отговоря, че много хора на Земята са предчувствали, че един ден след нас ще се появи някакво по-висше същество, но никой учен, философ или поет никога не си е представял този свръхчовек с маймунски черти. Само че не ми се щеше да споря по този въпрос. Но нали въпреки всичко най-главното е мисълта да се въплъти в някакъв организъм, чиято форма е без значение? Друго ме занимаваше в този момент. Насочих разговора към Нова и нейното състояние. Корнелиус изобщо не коментира думите ми и се помъчи да ме успокои.
— Не се безпокойте. Надявам се всичко да бъде на ред. Навярно детето ще бъде както всички малки на хората от Сорор.
— Аз пък се надявам да не бъде така. Сигурен съм, че то ще говори!
Не можах да сподавя своето възмущение. Зира смръщи вежди, за да ме накара да млъкна.
— Не го искайте толкова — мрачно каза Корнелиус. — В негов и във ваш интерес е.
И добави с по-дружески тон:
— Ако то заговори, не зная дали ще мога да ви защищавам и занапред, както досега. Вие очевидно не си давате сметка, че Големият съвет е разтревожен. Получил съм най-строга заповед да пазя в тайна това раждане. Ако властите знаеха, че вие сте в течение, веднага щяха да ме уволнят, както и Зира, а вие щяхте да останете сам сред…
— Сред врагове ли?
Той извърна очи. Точно това мислех и аз: че ме смятат за опасност за маймунската раса. Все пак бях щастлив, че ако не приятел, в лицето на Корнелиус имам поне съюзник. Изглежда Зира бе бранила моята кауза по-горещо, отколкото ми бе дала да разбера, а Корнелиус нямаше да направи нищо против волята й. Той ми разреши да видя Нова, разбира се, тайно.
Зира ме заведе до някакво малко изолирано здание, от което само тя имаше ключ. Влязохме в неголяма зала. Вътре имаше само три клетки, две от които бяха празни. Нова заемаше третата. Чула ни бе, че идваме, и инстинктът й бе подсказал моето присъствие, защото тя стана и протегна към мен ръце още преди да ме види. Стиснах ръцете й и потрих лице в нейното. Зира презрително повдигна рамене, но ми даде ключа от клетката и отиде да пази в коридора. Каква добра душа има тази маймуна! Коя ли жена би проявила подобна деликатност?! Зира разбра, че имаме да си кажем много неща, и ни остави насаме.
Да си кажем ли? Уви! Пак забравих какво представлява Нова. Втурнах се в клетката, стиснах я в прегръдките си, заговорих й, като че ли можеше да ме разбере, както бих говорил на Зира.
Нищо ли не разбираше? Нима нямаше дори смътно предчувствие за мисията, която бе определена за двама ни отсега нататък, както за мен така и за нея?
Легнах до нея на сламата. Попипах плода, роден от нашата странна любов. Струваше ми се все пак, че положението, в което се намира, я правеше личност, придаваше й достойнство, каквото по-рано не притежаваше. Когато погладих с пръсти корема й, тя потръпна. Без съмнение погледът й бе придобил нова сила. И изведнъж тя мъчително промълви сричките на моето име, които я бях учил да произнася. Не беше забравила уроците ми. Заля ме вълна от радост. Но погледът й отново се замъгли и тя се обърна, за да изяде няколкото плода, които й бях донесъл.
Зира се върна, време бе да се разделим. Излязох заедно с нея. Почувствувала отчаянието ми, тя ме съпроводи до моя апартамент, където се разплаках като дете.
— О, Зира, Зира!
Докато тя ме утешаваше като майка, аз започнах да й говоря, да й говоря нежно, без да спирам, изливайки пред нея вълната от чувства и мисли, които Нова не би могла да оцени.
Глава VII
Възхитителна маймуна! Благодарение на нея често можех да виждам Нова тайно от властите. В продължение на цели часове наблюдавах трептящото пламъче в погледа й и така, в очакване на раждането, се нижеха седмица след седмица.
Един ден Корнелиус се реши да ме заведе в енцефалитното отделение, за което ми бе разказал чудеса. Представи ме на завеждащия — младото шимпанзе на име Хелиус, когото толкова бе хвалил заради способностите му — и се извини, че няма да може лично да ме придружи, защото имал спешна работа.
— Ще се върна след час — каза, — за да ви покажа най-интересния опит, благодарение на който сега разполагаме с доказателствата, за които ви говорих. А през това време ще се запознаете с класическите опити. Сигурен съм, че ще ви бъде интересно.