Хелиус ме въведе в една зала с два реда клетки, която не се отличаваше от останалите помещения на института. Още на влизане ме блъсна силна миризма на аптека. Миришеше сякаш на хлороформ. Оказа се наистина някаква упойка. Моят водач ми обясни, че вече при всички операции пациентите се приспиват. Няколко пъти наблегна върху този факт, доказващ високата степен на маймунската цивилизация, която се стремеше да избави от излишно страдание дори хората. Можеше, значи, да бъда спокоен.
Това ме поуспокои, но само донякъде. Тревогата ми отново се засили, когато в заключение той спомена за едно изключение от това правило в случаите, когато опитите се правят с цел да се изучи механизма на болката и да се локализират нервните центрове, които я причиняват. Но днес подобни опити нямаше да ми бъдат показани.
Тези думи никак не дадоха мира на моята човешка чувствителност. Спомних си, че Зира се бе мъчила да ме разубеди да посещавам това отделение, където самата тя идваше само по задължение. Прииска ми се да се върна назад, но Хелиус не ми даде възможност:
— Ако имате желание да присъствате на една операция, сам ще се убедите, че пациентът не страда. Не искате ли? В такъв случай, да отидем да видим резултатите.
И като мина покрай затвореното помещение, откъдето идваше миризмата на лекарство, той ме поведе към клетките. В първата видях един младеж, доста красив, но поразително слаб. Беше се полуизлегнал върху сламата. Пред него, почти под носа му, бе поставена паница със сладка брашнена каша, любимо лакомство за всички хора от Сорор. Той я гледаше тъпо, без да се помръдне.
— Гледайте — ми каза завеждащият отделението. — Това момче е гладно; не се е хранило от двадесет и четири часа. И въпреки това не реагира на любимата си храна. Това е резултат от отстраняване на част от главния мозък. Операцията е извършена преди няколко месеца. Оттогава състоянието му не се променя и трябва да бъде хранен насила. Вижте го колко е слаб.
Направи знак на един санитар, който влезе в клетката и натисна главата на младежа, чийто нос се потопи в кашата.
— Това е най-обикновен случай, но ето и други, по-интересни. На всеки един от тези пациенти е бил повреден различен участък от мозъчната кора…
Минахме покрай няколко клетки, заети от мъже и жени на различна възраст. На всяка врата имаше табелки с най-подробни обяснения и технически данни за извършената операция.
— Някои от участъците ръководят безусловните рефлекси, а други — условните. Този например…
Табелката сочеше, че на въпросния „случай“ му е бил отстранен цял участък от малкия мозък, вследствие на което той вече не различаваше разстоянието между предметите, нито пък формата им. Това се прояви в множество объркани движения, когато санитарят се приближи до него. Той не можеше да прескочи тоягата, сложена на пътя му. Затова пък плодът, който му подадоха, го развълнува и той с ужас се опитваше да го избегне. Не можеше да се хване за решетките на клетката си и смешно свиваше пръсти в празното.
— А пък този — каза шимпанзето, като ми намигна, — по-рано беше забележителен екземпляр. Бяхме успели да го дресираме по удивителен начин. Знаеше си името и до известна степен изпълняваше прости команди. Решаваше доста трудни задачи и се научи да си служи с примитивни инструменти. Сега е забравил всичко. Не знае името си. Вече нищо не може да прави. След изключително сложна операция: отстраняване слепоочния дял на мозъка, той се превърна в най-тъпия от всички наши опитни хора.
От всичко това, което шимпанзето ми обясняваше, гримасничейки, на мен започна да ми се повдига; видях частично или напълно парализирани хора, други — изкуствено лишени от зрение. Видях една млада майка, която по думите на Хелиус е притежавала преди изключително развит майчински инстинкт, но след операция на мозъчната кора напълно го бе загубила. Грубо отблъскваше едно от малките си всеки път, когато се опитваше да се доближи до нея. Това вече бе прекалено. Помислих си за Нова, за това, че и тя скоро ще стане майка, и яростно стиснах юмруци. Добре, че Хелиус ме заведе в друга зала и по пътя се съвзех.
— Тук — каза ми той с тайнствен глас — се занимаваме с по-сложни изследвания. Скалпелът излиза от играта и е заменен от по-тънък инструмент. Става дума за електростимулация на различни мозъчни центрове. Успяхме да постигнем забележителни резултати. Вие на Земята правите ли нещо подобно?
— Да, върху маймуни! — бясно изкрещях аз.