Отново последва мълчание и след това тъжен женски глас продължи:
— Много се страхувах. Не можех повече да живея така. Предпочетох да отстъпя мястото си на моята горила. Избягах от собствената си къща. Тя живееше при мен от дълги години и ми служеше вярно. Но малко по малко се промени. Започна да излиза вечер, да ходи по събрания. Научи се да говори. Отказваше да работи каквото и да било. Преди месец ми заповяда да готвя и да мия съдовете. Започна да се храни в моите чинии, с моите прибори. Миналата седмица ме изгони от стаята ми. Трябваше да спя в един фотьойл в хола. Опитах се да я спечеля с добро, защото вече не смеех да й се карам или да я наказвам. Тя се подигра с мен и изискванията й пораснаха. Бях много нещастна. Предадох се.
Намерих убежище в един лагер заедно с други жени, изпаднали в същото положение. Тук има и мъже; много от тях не са по-смели от нас. Животът ни извън града е жалко съществование. Срамуваме се от себе си, почти не разговаряме помежду си. През първите дни редях пасианси. Но вече нямам сили.
Жената отново млъкна и продължи с мъжки глас:
— Мисля, че бях открил лекарство против рака. Исках да го изпробвам, както винаги съм правил при предишните си открития. Бях предпазлив, но не достатъчно. От известно време маймуните се подлагат на тези опити с голяма неохота. Влязох в клетката на шимпанзето Жорж едва след като моите двама асистенти го бяха хванали. Готвех се да му сложа инжекцията, която причинява рак. Трябваше да му я направя, за да мога да го излекувам. Жорж като че ли се беше примирил. Не помръдваше, но хитрите му очи гледаха какво става зад гърба ми. Горилите, шестте горили, които държах заради чумата, бяха избягали. Конспирация. Хванаха ни. Жорж ги командваше на нашия език. Той подражаваше точно моето държание. Заповяда да ни завържат върху масата, което горилите незабавно изпълниха. Тогава шимпанзето взе спринцовката и инжектира и на трима ни смъртоносната течност. Така че аз съм болен от рак. Без съмнение, ефикасността на лекарството все още не е напълно проверена, но серумът отдавна е доказал своята.
След като изпразни спринцовката, Жорж приятелски ме потупа по бузата, както аз имах навика да правя с моите маймуни. Винаги съм се отнасял добре с тях. От мен те много по-често получаваха милувки, отколкото удари. Няколко дни след това в клетката, където бях затворен, усетих първите признаци на болестта. Жорж също и аз го чух да казва на другите, че щял да започне лечението. Това отново ме хвърли в ужас. Нали зная, че съм осъден. Но сега нямам доверие в това ново средство. Ами ако то ускори смъртта ми! През нощта успях да счупя решетката и да избягам. Укрих се в лагера извън града. Остават ми два месеца живот. Запълвам ги с пасианси и сън.
Нов женски глас поде след още една пауза:
— Аз бях звероукротителка. Представях номер с дванадесет орангутана, прекрасни животни. Днес аз съм в тяхната клетка заедно с други циркови артисти.
Но трябва да съм справедлива. Маймуните се отнасят добре с нас и ни хранят изобилно. Сменят ни сламата, когато стане много мръсна. Не са лоши; наказват само тези, които упорстват и отказват да изпълняват номерата, на които маймуните са си втълпили, че трябва да ни научат. А те са толкова интересни. Аз безропотно се подчинявам на прищевките им. Ходя на четири крака, премятам се. И те се държат прекрасно с мен. Не се чувствам нещастна. Вече нямам нито грижи, нито отговорности. Мнозинството от нас се приспособяват към този режим.
Този път жената дълго мълча. През това време Корнелиус ме гледаше толкова настоятелно, че аз се смутих. Съвсем ясно разбирах мисълта му: след като човешката раса е толкова слаба и лесно се подчинява, не означава ли това, че тя е изживяла своето време на планетата Сорор и сега трябва да отстъпи мястото си на друга, по-благородна раса? Изчервих се и извърнах очи. Жената отново заговори с още по-тъжен глас:
— Сега целият град е в ръцете им. В нашето убежище вече сме останали само няколкостотин души и положението ни е отчаяно. Това е последното човешко общество в околностите на града, но маймуните няма да ни търпят толкова близо до себе си. Няколко души от другите лагери избягаха далеч, в джунглата, а другите се предадоха на маймуните, за да могат да ядат до насита. Ние си останахме в лагера от мързел. Дремем по цял ден; неспособни сме да организираме съпротива…
Точно от това се страхувах. Чувам дивашка врява. Прилича на някаква пародия на военна музика… Помощ! Маймуните идват! Обкръжават ни! Предвождат ги огромни горили. Взеха ни тромпетите, барабаните, униформите и, разбира се, оръжието… Не, те не са въоръжени. О, какъв срам, какво жестоко унижение! Към нас приближава тяхната армия и всички размахват само камшици!