— Трябва да избягате. Трябва да напуснете Сорор. По-добре би било изобщо да не беше идвал. Трябва да се завърнеш на твоята Земя, за да можеш да спасиш себе си и своя син.
Гласът й се разтреперва, сякаш ще заплаче. Тя е привързана към мен повече, отколкото си мислех. Аз също съм потресен както от нейната мъка, така и от перспективата никога повече да не видя Зира. Но как да избягам от тази планета? Корнелиус отново взема думата:
— Наистина обещах на Зира — казва той — да ви помогна да избягате и ще удържа на думата си, дори ако заради това загубя положението си. Смятам, че така ще изпълня дълга си на маймуна. Ако ни заплашва някаква опасност, то тя ще бъде отстранена с вашето завръщане на Земята… Казвали сте ми, че вашият космически кораб не е пострадал и че с него ще можете да долетите до вашата планета, нали така?
— Точно така. В него има достатъчно гориво, кислород и храна, за да отидем до която и да било планета във вселената. Само че как да стигнем до кораба?
— Той продължава да се върти около Сорор. Един от моите приятели-астрономи го е видял и е изчислил най-подробно неговата траектория. А колкото до това как да се доберете до него… Слушайте! Точно след десет дни трябва да изстреляме изкуствен спътник с живи същества на борда, които, разбира се, ще бъдат хора. Искаме да изследваме върху тях влиянието на някои излъчвания… Не ме прекъсвайте! Предвидено е пътниците да бъдат трима: мъж, жена и дете.
Моментално схващам намерението му и оценявам неговата изобретателност. Но колко пречки ще се изправят пред нас!
— Някои от учените, отговарящи за изстрелването на спътника, са ми приятели и аз успях да ги привлека на ваша страна. Спътникът ще бъде пуснат в орбитата на кораба и до известна степен ще може да се управлява. Хората бяха научени да извършват някои манипулации, на базата на условните рефлекси Мисля, че вие ще се справите по-добре от тях… Защото в това се състои нашият план: вие тримата да заместите пътниците. Няма да бъде много трудно. Както вече ви казах, имаме необходимите съюзници; самата мисъл за убийство отвращава шимпанзетата. Останалите няма да забележат подмяната.
Това наистина изглежда напълно вероятно. За повечето маймуни човекът е човек и нищо повече. Дори не могат да различат отделните индивиди.
— През тези десет дни ще трябва да тренирате усилено. Мислите ли, че ще успеете да достигнете до вашия кораб?
Сигурно е възможно. Но в този момент аз не мисля за трудностите и за опасностите. Неволно ме завладява дълбока скръб при мисълта, че ще трябва да напусна планетата Сорор, Зира и моите братя, да, моите братя хората. По отношение на тях се чувствам като дезертьор. Все пак най-напред трябва да спася Нова и сина си. Но ще се върна. Спомняйки си пленниците в клетките, аз се заклевам пред себе си, че по-късно ще се върна и тогава ще разполагам с всички изгледи за успех.
До такава степен съм обезумял, че последните думи произнасям на висок глас.
Корнелиус се усмихва.
— След четири-пет години според вашето време, космонавте, но след повече от хиляда години според времето на неподвижните. Не забравяйте, че ние също познаваме теорията на относителността. Във връзка с това… аз обсъдих този риск с моите приятели-шимпанзета и решихме да го поемем.
Разделяме се, след като си определяме среща за следващия ден. Зира излиза първа. Останал за малко насаме с Корнелиус, аз се възползвам от случая горещо да му поблагодаря. Вътрешно се питам защо прави всичко това за мен. Той отгатва мисълта ми.
— Благодарете на Зира — казва той. — На нея дължите живота си. Ако не беше тя, не зная дали щях да поема толкова рискове и неприятности. Но тя никога не би ми простила, ако станех съучастник в убийство… от друга страна пък…
Той се колебае. Зира ме чака в коридора. След като се убеждава, че тя не може да чуе нищо, бързо прошепва:
— От друга страна, както за мен, така и за нея ще бъде по-добре, ако вие изчезнете от нашата планета.
Корнелиус затваря вратата зад мен. Оставам насаме със Зира и след като правим няколко крачки й казвам:
— Зира!
Спирам и я прегръщам. Тя е не по-малко развълнувана от мене. Една сълза се търкулва по муцуната й, докато я стискам в обятията си. Боже мой, има ли някакво значение тази отвратителна материална обвивка! Душата й. Нали душата й се слива с моята. Затварям очи, за да не виждам гротескното й лице, което вълнението прави още по-уродливо. Чувствам как безформеното й тяло тръпне до моето. Преодолявам отвращението си и притисвам бузата си до нейната. Щяхме да се целунем като двама влюбени, когато тя инстинктивно ме отблъсна с все сила.