— Какво пише? — попита Никодим.
— Не съм сигурен — отвърна Хортън. — Трудно го разбирам.
Остави книгата настрана.
— Той говореше на книгата — обади се Хищника — с магическата си пръчица. Не ми каза нито веднъж какво й говори. И ти ли не можеш да ми кажеш?
Хортън поклати глава.
— А трябва да можеш — настоя Хищника. — Ти си човек като него. Каквото казва единият със знаците на пръчицата, другият трябва да го разбира.
— Проблемът е във времето — обясни Хортън. — Ние сме пътували най-малко хиляда години, за да стигнем дотук. Може би много повече от хиляда години. А за хиляда години или по-малко доста промени биха се извършили със символите, които оставят пишещите пръчици. Също така неговото изписване на символите не е от най-добрите. Писал е с трепереща ръка.
— Ще опиташ ли отново? Много съм любопитен да науча какво казва Шекспир, особено какво казва за мен.
— Ще се опитам пак — съгласи се Хортън.
Придърпа книгата отново пред себе си.
„… мъчителна смърт. Той демонстрира голяма привързаност към мен и така добре играе ролята си, че е необходимо значително аналитическо усилие, за да се разкрие истинското му отношение. За да се стигне до неговото разбиране, най-напред трябва да се научи що за същество е и да се запознае човек с произхода му и мотивацията му. Много време ми трябваше, за да разбера, че той наистина е такъв, какъвто изглежда и за какъвто гордо се представя — не просто месоядно, а истински хищник. Да убива за него е не само начин на живот, но страст и религия. И не единствено той, а цялата му цивилизация се основава на изкуството да убиваш. Малко по малко успях, подпомогнат от дълбокото разбиране, до което достигнах, живеейки с него, да сглобя историята на живота и миналото му. Ако го попитате, представям си, че ще ви отговори гордо, че произхожда от войнствена раса. Но това не е всичко. От гледна точка на неговата раса той е доста особено същество, според него самия може би легендарен герой — или най-малкото би станал легендарен герой. Неговата професия, както я разбирам (а аз съм сигурен, че разбирането ми е правилно), е да пътува от свят на свят и на всеки от тях да предизвиква и да убива най-опасния вид, развил се на планетата. По начин, напомнящ за легендарните северноамерикански индианци на Старата Земя, той брои символични победи над всеки противник, който е убил, и доколкото разбирам, сега той е най-големият победител в цялата история на неговата цивилизация и жадува да стане напълно заслужено шампион на всички времена, най-великият убиец измежду всичките. Какво ще спечели с това, не съм сигурен, но единствено може да се предполага — вероятно безсмъртие в паметта на расата, място във вечността на племенния пантеон…“
— Какво? — попита Хищника.
— Да?
— Сега книгата ти говори. Движиш си пръста от ред на ред.
— Нищо — отвърна Хортън. — Наистина нищо. Главно молитви и заклинания.
— Знаех си — извика Хищника. — Знаех си. Той казва, че моята магия е проклета глупост, а сам практикува своята. Не ме ли споменава? Сигурен ли си, че не ме споменава?
— Дотук не. Може би по-нататък.
„Но на тази отвратителна планета сме в един и същи капан. Той е изолиран, както и аз, от останалите светове, където би могъл да преследва, да се бие и да унищожава в името на вечната слава на расата си най-могъщите форми на живот, които открие. Вследствие на това, сигурен съм, че ще мога да открия в неговата психика на велик воин бавно нарастващо отчаяние и съм убеден, че ще дойде време, когато той ще загуби всякаква надежда за други светове и тогава ще ме запише като последно име в списъка на победите си, въпреки че убийството ми, Бог знае, ще му бъде малка утеха, защото ще съм безнадеждно превъзхождан. Направих каквото можах по околен път и почти незабележимо да го накарам да разбере какъв крехък и слаб противник ще му бъда. Мислех, че в слабостта ми е единствената ми надежда. Но сега знам, че съм сгрешил. Мога да видя как го обхваща лудост и отчаяние. Ако продължава така, знам, че един ден ще ме убие. Тогава, когато лудостта му ще му послужи да ме издигне до противник, достоен за него, той ще ме унищожи. Какво точно ще спечели от това, не знам. Би изглеждало, че няма особен смисъл да се убива, когато другите от расата му няма да го научат, не могат да го знаят. Но някак ми се струва, не знам защо, че дори в сегашната ситуация, когато той е изгубен всред звездите, убийството му ще стане известно и ще се почете от останалите му сънародници. Това е извън разбиранията ми и се отказах от опитите си да го проумея.