Той седи от другата страна на масата, докато пиша, и виждам как ме оценява, макар да знае много добре, разбира се, че не съм достоен обект за ритуалния му избор да убива. Но той все още се опитва да се хипнотизира и да повярва, че съм. Някой ден ще успее и това ще е краят. Но аз ще го победя със скръстени ръце. Имам скрит коз в ръкава си. Той не знае, че вътре в себе си нося смърт, която съвсем скоро ще се събуди. Ще съм узрял да умра, преди той да е готов да ме убие. И тъй като е сантиментален лигльо — всички убийци са сантиментални лигльовци, — ще го убедя да ме убие като свещенодействие, за чието изпълнение аз ще съм принуден да се обърна към него като към единствения, който може да извърши тази постъпка от върховно съчувствие. Така ще постигна две неща: ще го използвам да съкрати предсмъртната агония, която знам, че ще трябва да настъпи, и ще го лиша от последната възможност да убие, защото убийството като милост няма да се брои в негова полза. И докато ме убива от съжаление, ще му се смея право в лицето. Защото смехът е крайната победа. Убийството за него, смехът за мен. Това ще ни е равносметката.“
Хортън повдигна главата си, но запази мълчание, удивен. Този човек е бил луд, каза си той. Луд, обхванат от хладна, ледена, смразяваща лудост. Не само лудост на разума, а лудост на душата.
— Явно — рече Хищника — най-накрая ме е споменал.
— Да. Казва, че си сантиментален лигльо. Не звучи особено добре.
— Това е израз на голяма привързаност — обясни-Хортън.
— Сигурен ли си, че е така? — попита Хищника.
— Абсолютно сигурен — отговори Хортън.
— Тогава Шекспир наистина ме е обичал.
— Убеден съм, че те е обичал — потвърди Хортън.
Върна се отново към книгата, като прелистваше страниците. Ричард III. Комедия от грешки. Укротяване на опърничавата. Крал Джон. Дванайсета нощ. Отело. Крал Лир. Хамлет. Всички бяха там. А надраскан в полетата, изписан върху частично празните страници, където пиесите свършваха, бе текстът с грозния почерк.
— Той и говореше много — обади се Хищника. — Почти всяка нощ. Понякога през дъждовни дни, когато оставахме вътре.
Всичко е добре, когато свършва добре, страница 1038, надраскано в лявото поле:
„Днес езерото вони по-ужасно от когато и да е било. Вони на зло. Не просто вони на лошо, а вони на зло. Като че ли е живо зло, което изпуска изпарения. Като че ли крие в дълбините си някаква мръсотия…“
Крал Лир, страница 1143, този път в дясното поле:
„Намерих изумруди, отронили се от скалата на около километър и половина под извора. Просто си лежаха там, чакайки някой да ги вдигне. Напълних джобовете си с тях. Не знам защо си направих труда. Ето ме тук, богат човек, но това не означава нищо…“
Макбет, страница 1207, в полето отдолу:
„Има нещо в къщите. Нещо, което трябва да намеря, загадка, на която да отговоря. Не знам какво е, но чувствам, че е там…“
Перикъл, страница 1381, на долната половина от страницата, оставена празна след свършването на текста:
„Всички ние сме изгубени в необятността на вселената. След като сме загубили дома си, няма къде да отидем, или, което е по-лошо, има твърде много места, на които можем да отидем. Изгубени сме не само в дълбините на нашата вселена, но също така и в дълбините на съзнанията си. Когато хората са си стоели на една планета, те са знаели къде се намират. Имали са дървени метри да мерят разстояния и пръсти, с които да определят времето. Но сега, дори когато мислим, че знаем къде се намираме, все пак сме изгубени. Защото няма пътека, която да ни отведе у дома, нито в много случаи дом, в който има смисъл да се върнем.
Независимо къде може да е техният дом, хората днес, поне мисловно, са бездомни скитници. Дори да можем да наречем една планета «дом», дори да има малцина, които остават и могат да нарекат Земята техен дом, днес няма такова нещо, каквото е домът. Човешката раса сега е разпокъсана между звездите, все още пръскаща се към звездите. Като раса нас не ни задоволява миналото, а много от нас и настоящето, така че гледаме само в една посока — към бъдещето, което ни отдалечава все повече от понятието дом. Като раса ние сме непоправими скитници и не желаем нищо, което би ни обвързало, и нищо, за което да се държим — до този ден, който трябва да дойде някога за всеки един от нас, когато разбираме, че не сме толкова свободни, колкото си мислим, а по-скоро сме изгубени. Едва когато се опитаме да си припомним с наследствената си памет къде сме били и защо сме били там, разбираме до каква степен сме се изгубили.