На една планета или дори в една слънчева система бихме могли да се насочим към психологичния център на вселената. Защото тогава имахме ценности, ценности, които сега разглеждаме като ограничени, но все пак ценности, които осигуряваха човешка система, в чиито рамки да се движим и да живеем. Но рамките на тази система сега са разбити и нашите ценности начупени толкова много пъти от различните посетени от нас светове (тъй като всеки нов свят или ни е давал нови ценности, или е отричал някои от старите, към които сме се придържали), така че нямаме основа, върху която да изграждаме и прилагаме оценките си. Сега не разполагаме с мярка, за която да се споразумеем и да я използваме за измерване на загубите си или на стремежите си. Дори безкрайността и вечността се превърнаха в понятия, които се различават по някои основни линии. Едно време прилагахме науката си, за да изградим мястото, където да живеем, да му придадем форма и смисъл. Сега сме объркани, защото сме научили толкова много (макар и да е само частица от това, което има да се научава), че не можем да намерим гледни точки на човешката наука, които да представят вселената такава, каквато я познаваме днес. Сега имаме повече въпроси, отколкото когато и да било преди, и по-малко шансове да намерим отговорите им. Може да сме били провинциалисти, никой няма да отрече това. Но много от нас трябва да проумеят, че в провинциализма сме намирали утеха и известно чувство за сигурност. Всеки живот е поставен в среда, която е много по-голяма от самия живот, но за няколко милиона години всяка форма на живот може да извлече от околната си среда достатъчно знания, за да може да живее добре в нея. Но ние, като напуснахме Земята, като отхвърлихме с презрение родната си планета в замяна на по-ярки и по-далечни звезди, разширихме неимоверно околната си среда и не разполагаме с тези няколко милиона години. В бързината си не разполагаме с никакво време.“
Тук текстът свършваше. Хортън затвори книгата и я бутна настрана.
— Какво? — попита Хищника.
— Нищо — отвърна Хортън. — Само безкрайни заклинания. Нищо не разбирам от тях.
14
Хортън лежеше край огъня, увит в спалния си чувал. Никодим се разхождаше наоколо, като слагаше още дърва в огъня, а по тъмната му метална обвивка пробягваха червени и сини отблясъци от трептенето на пламъците. Над тях непознатите звезди светеха ярко и близо край извора се чуваха жални стонове.
Хортън се намести по-удобно, като почувства сънят да го наляга. Затвори очите си не много здраво и зачака.
Картър Хортън, рече Кораба, като проговори в съзнанието му.
Да, отвърна Хортън.
Долавям разум, каза Кораба.
Хищника? попита Никодим, свил се до огъня.
Не, не е Хищника. Бихме разпознали Хищника, срещали сме го преди. Структурата на разума му не представлява изключение, не е много по-различен от нашия. А този е. По-силен и по-остър, по-проницателен и някак си твърде различен, но мъглив и неясен. Като че ли е разум, който се опитва да остане скрит и да убегне от вниманието.
Близо ли е? запита Хортън.
Близо е. Близо до теб.
Тук няма нищо, рече Хортън. Селището е изоставено. Нищо не сме видели през целия ден.
Ако се е криел, не бихте го видели. Трябва да стоиш нащрек.
Може би езерото, предположи Хортън. Може би нещо живее в него. Хищника, изглежда, смята, че там има нещо. Мисли, че то изяжда месото, което той хвърля в езерото.
Възможно е, каза Кораба. Спомняме си Хищника да казва, че водата в езерото не е истинска, а по-скоро супа. Не си ли ходил близо до него?
Вони, отговори Хортън. Човек не се приближава до него.
Не можем да определим точно къде се намира разумът, рече Кораба, освен че е във вашия район. Не е много далече. Не рискувайте. Носите ли си личното оръжие?
Да, разбира се, отвърна Никодим.