— Много се бавиш — рече Хищника.
Никодим отново се обърна.
— Махай се! — отсече той. — Пречиш ми от самото начало. Ти и приятеля ти Шекспир сте се мотали години, без да сторите каквото и да било, а сега очакваш ние да свършим всичко за час или два.
— Но ти имаш инструменти — оплака се Хищника. — Инструменти и знания. Шекспир нямаше нищо от това, нито аз. Струва ми се, че с инструменти и знания…
— Хищнико — прекъсна го Хортън, — никога не сме ти казвали, че можем да направим нещо. Никодим каза, че ще се опита. Нямаш никакви гаранции. Престани да се държиш, сякаш нарушаваме обещание, което сме ти дали. Никога не сме ти обещавали нещо.
— Може би ще е по-добре — предложи Хищника, — ако опитаме с някаква магия. Да обединим магиите си. Моята магия, твоята магия и нейната магия — той посочи Илейн.
— Магията няма да помогне — отвърна Никодим. — Ако изобщо има нещо, наречено магия.
— О, магията наистина съществува — каза Хищника. — Няма съмнение в това. — Той се обърна към Илейн: — Не е ли така?
— Виждала съм магии — отговори тя. — Или това, което се представя за магии. Някои от тях, изглежда, действат. Не всеки път, разбира се.
— Случайност — рече Никодим.
— Не, нещо повече от случайност — възрази тя.
— Защо просто не се махнем всички — предложи Хортън — и да дадем възможност на Никодим да свърши това, което прави. Освен — обърна се той към Никодим — ако не мислиш, че ще ти е нужна помощ.
— Не мисля — каза Никодим.
— Нека да отидем да разгледаме града — изрази желание Илейн. — Умирам да то видя.
— Ще се отбием в лагера да вземем фенерче — каза Хортън и после попита Никодим: — Нали имаме фенерче?
— Да — отвърна Никодим. — Ще го намериш в багажа.
— Няма ли да дойдеш с нас? — запита Хортън Хищника.
— Ако ми разрешите, не — рече Хищника. — Градът е място, което ме изнервя. Ще остана тук. Ще насърчавам робота.
— Ще си държиш устата затворена — каза Никодим. — Няма дори да дишаш към мен. И никакви съвети.
— Ще се правя, че все едно ме няма — обеща смирено Хищника.
17
Комитетите бяха смисъла на живота й, призна на себе си дамата, и имаше период, когато бе разглеждала настоящата задача като комитетско дело. Просто още един комитет, бе си казала, опитвайки се да се пребори със страха от това, на което се бе съгласила, опитвайки се да го изрази с обикновени и разбираеми (за нея) понятия, така че да не представлява нещо, за което да се залови страхът. Въпреки че, спомни си тя, страхът от това бе изместен от друг страх. И защо, запита се, трябваше страхът да е мотивът? С изключение на отделни скрити моменти, тогава, разбира се, не бе признала страха си. Беше си казала и накарала други да повярват, че действа от чиста безкористност, че не мисли за друго, освен за благото на човечеството. Повярваха й или си мислеше, че са й повярвали, понеже такъв мотив и постъпка отговаряха много точно на това, което бе правила цял живот. Бе известна с добрите си дела и дълбоко съчувствие към всички страдащи и бе лесно да се предположи, че посвещаването и на благото на хората от Земята просто бе взело надмощие при тази последна саможертва.
Макар никога, доколкото можеше да си спомни, не бе мислила за това като за саможертва. Наистина бе желала, припомни си, другите да мислят така, дори в определени моменти бе насърчавала такова отношение. Защото саможертвата изглеждаше твърде благороден акт и тя искаше да я запомнят за благородните й постъпки, като последната щеше да бъде най-голямата от тях. Благородство и чест, помисли си тя, това бяха нещата, които ценеше най-много. Но не и тихото благородство и мълчаливата чест, принудена бе да признае, защото, ако такъв бе случаят, нямаше да бъде забелязана. А това бе немислимо за нея, понеже имаше нужда от внимание и възхвала. Председател, президент, бивш президент, национален представител, секретар, ковчежник — всяко от тези и още, организация след организация, докато нямаше време да мисли, всеки миг заета, постоянно в движение.
Да няма време да мисли?, запита се тя. Беше ли това причината за всичките й безумни усилия? Не честта и славата, а да няма време да мисли? Така че да не трябва да мисли за разрушените бракове, за мъжете, които се отвръщаха, за празнотата, която чувстваше с течение на годините?
Ето защо бе тук, знаеше го. Защото бе неудачница — защото бе провалила не само други, но и себе си, и накрая бе разпознала в себе си жената, която търси обезумяла нещо, което е изгубила. Изгубила го бе, може би защото не бе оценила стойността му, преди да е станало твърде късно.