Не е моя дефиниция, възрази монахът. Аз също не вярвам във вечния живот. Опитах се да повярвам, защото в основата на работата ми трябваше да е вярата. А освен тава се страхувах от смъртта, както и от живота, предполагам.
Приел си назначението тук с нас, рече дамата, заради страха ти от смъртта, а аз заради честта — защото не ми е присъщо да отхвърлям честта и уважението. Мислех, че могат да ме изиграят и да попадна в нещо, за което да съжалявам, но съм искала да бъда център на вниманието твърде дълго, за да ми е органически невъзможно да откажа. Най-малкото, казвах си, това е начин да напусна сцената с повече почести, отколкото някога съм си мечтала.
Сега мислиш ли, попита ученият, че се чувстваш добре? Убедена ли си, че е било правилно да приемеш?
Убедена съм, отговори тя. Даже започвам да забравям, което възприемам за благословия. Спомням си само Рони, Дъг и Алфонс…
Кои са те, запита монахът.
Мъжете, за които съм била омъжена. Тези и още двама, чиито имена не мога да си припомня. Нямам нищо против да ти го кажа, макар да имаше време, когато бих била против, защото бях до известна степен кучка. По-скоро царска кучка може би, но все пак мръсна кучка.
Струва ми се, каза ученият, че работим както е било предвидено. Само ни е необходимо може би повече време от предвиденото. Но вероятно след още хиляда години ще можем да станем това, което се е очаквало от нас. Откровени сме със себе си и един с друг и си представям, че това трябва да е част от целта. Не можем да се освободим напълно от човешкия си характер за толкова кратко време. На човешката раса са й били необходими два милиона години, за да развие тези човешки качества, и те не са нещо, което може да се захвърли като стари дрехи.
А ти, господин Учен?
Аз ли?
Да, какво ще кажеш за себе си? Ние двамата най-сетне сме откровени. Какво ще кажеш за себе си?
За мен ли? Никога не съм мислил за това. Никога не е имало съмнение. Всеки учен, особено астроном като мен, би продал душата си, за да замине. Като ми дойде това на ум, фигуративно, може да съм продал душата си. Използвах подкупи, за да бъда включен в този конгломерат на интелектуалността или наричайте го както искате. Ходатайствах, за да бъда избран. Бих се борил за това. Помолих някои приятели в лични и тайни разговори да подкрепят кандидатурата ми. Бих направил всичко. Не разглеждах избора си като чест. Не постъпвах като вас от страх, въпреки че в известен смисъл може и да е така. Остарявах, знаете, и започвах да изпитвам ужасното чувство, че ми е останало малко време, че пясъкът изтича. Да, като си помисля, може да съм изпитвал някакъв страх, неосъзнат страх. Но в основата бе чувството, че не бива да допусна да потъна в мрака на забвението, когато имаше да се прави още толкова много. Не че това, което наблюдавам сега, или заключенията, до които стигам сега, биха имали влияние върху земната наука, тъй като аз вече не съм част от Земята.
Но в крайна сметка не мисля, че това е имало някога значение. Работата ми не е била предназначена за Земята или за колегите ми, а за мен — за мое собствено удовлетворение и задоволство. Не търся аплодисменти. За разлика от вас, скъпа госпожо, аз стоя скрит. Отбягвах рекламата, не давах интервюта и не пишех книги. Разбира се, имаше доклади, за да споделя откритията си с колегите, но нищо за човека от улицата. Смятам, че ако се обобщи, ще излезе, че съм — или бях изключително егоистичен. Не се интересувах от никого другиго, освен от себе си. Сега се радвам да споделя, че намирам съжителството си с вас двамата твърде приятно. Сякаш сме стари приятели, макар никога по-рано да не сме били приятели и вероятно никой от нас тримата да не е истински приятел на другите двама според класическата дефиниция за приятелството. Но ако се спогаждаме, мисля, че при тези обстоятелства можем да го наречем приятелство.