Що за екипаж се оказва, че сме били, рече монахът. Егоистичен учен, жадна за слава жена и монах, който се е страхувал.
Какво?
Вече не се страхувам. Няма нищо, което да може да засегне мен или който и да е от вас. Постигнахме го.
Имаме още дълъг път да извървим, каза ученият. Няма ни място, ни време за самодоволство. По-скромно, по-скромно.
Бил съм скромен през целия си живот, отвърна монахът. Омръзна ми да бъда скромен.
18
— Има нещо нередно — рече Илейн. — Нещо не е на мястото си. Не, може и да греша. Но има нещо, което не открихме. Нещо се очаква да се случи тук може би не точно с нас, но се очаква.
Беше напрегната, почти скована и в съзнанието на Хортън изплува споменът за стария сетер, с който някога бе ходил на лов за пъдпъдъци. Чувството на очакване, на известност и не съвсем известност, ходенето на пръсти с изострени сетива.
Той стоеше, изчаквайки, и накрая, с видимо усилие, тя се отпусна.
Илейн го погледна с умоляващи очи, молеше да й повярва.
— Не ми се смей — каза тя. — Знам, че тук има нещо, нещо твърде необикновено. Не знам какво е.
— Не ти се смея — успокои я той. — Имам ти доверие. Как обаче…
— Не знам — отвърна бързо тя. — Едно време, в ситуация като тази, аз самата не бих повярвала на себе си. Но вече си вярвам. Случвало се е и преди, много пъти. Сякаш е някакво предусещане. Като предупреждение.
— Мислиш, че може да е опасно.
— Няма откъде да знам — рече Илейн. — Това е просто усещане за нещо.
— Нищо не сме намерили досега — каза Хортън и наистина бе така.
В трите постройки, които бяха изследвали, нямаше нищо освен прах, гниещи мебели, глинени съдове и стъкло. Може би за един археолог биха имали някакво значение, рече си Хортън, но за тях двамата означаваха просто старост, мухлясала, прашна, повтаряща се старост, която бе едновременно безполезна и потискаща. Някога в далечното минало тук са живели разумни същества, но неопитните му очи не откриваха никаква следа какво са правели тук.
— Често съм си мислила за това — продължи тя. — Чудила съм се над него. Защото не съм единствената, която го притежава. Има и други. Нова способност, придобит инстинкт — няма как да се разбере. Когато хората навлезли в космоса и кацнали на непознати планети, били принудени да се адаптират към — как да го нарека? — невероятното може би. Трябвало да усвоят нови методи за оцеляване, нови начини на мислене, нови чувства и сетива. Може би притежаваме именно това, нов вид усещане, ново възприятие. Пионерите от Земята, когато настъпвали в неизследвани области, развивали нещо такова. Първобитните хора навярно са го притежавали. Но на старата населена и цивилизована Земя дошло време, когато вече нямало нужда от това и то било загубено. В цивилизована околна среда рядко имало изненади. Човек доста добре знаел какво може да очаква. Но когато тръгнал към звездите, изпитал отново нужда от старото си предусещане.
— Не го търси в мен — каза Хортън. — Аз съм един от хората, живели на това, което наричаш цивилизована Земя.
— Цивилизована ли беше?
— За да ти отговоря, трябва да дефинираш понятието. Какво значи цивилизован?
— Не знам — рече Илейн. — Никога не съм виждала напълно цивилизован свят — не в смисъла, в който е била цивилизована Земята. Или не мисля, че съм виждала. Днес човек не може да е сигурен. Ти и аз, Картър Хортън, идваме от различни епохи. Вероятно ще има моменти, в които единственото правилно поведение за всеки от нас ще бъде да проявява търпимост към другия.
— Говориш, сякаш си виждала много светове.
— Виждала съм — отвърна тя. — По време на това картографиране. Пристигаш на едно място, оставаш ден-два, — е, може би и повече, но никога твърде дълго. Само толкова, колкото да направиш известни наблюдения и да нахвърлиш някакви бележки, да добиеш представа какъв свят е този. Така че да можеш да го разпознаеш, ако попаднеш отново на него. Защото важното е да се разбере дали тунелната система ще те върне някога на място, на което вече си бил. На някои планети ти се иска да останеш по-дълго. Случва се да откриеш наистина приятно място. Но такива има малко. Най-често се радваш, че си тръгваш.