— Искам да ми кажеш нещо — рече Хортън. — Нещо, за което се питам. Ти участваш в тази картографска експедиция. Поне така я наричаш. На мен ми изглежда повече като да гониш вятъра. Шансовете ти не могат да са по-големи от едно на милион и все пак…
— Казах ти, че има и други.
— Но дори и да сте милион, само един от вас би имал шанс да попадне на свят, който е бил посетен по-рано. А когато само един от вас би намерил обратния път, това е губене на време. Би трябвало да има неколцина от вас, които да са успели, за да съществува статистическа вероятност тунелите да могат да се картографират или изобщо да започне картографирането им.
Илейн го изгледа студено.
— Там, откъдето идваш, ти си чувал естествено за вяра.
— Разбира се, че съм чувал за вяра. Вяра в самия себе си, вяра в собствената си страна, вяра в собствената си религия. Какво общо има това тук?
— Често вярата е всичко, което човек притежава.
— Вяра — каза той, — е да мислиш, че нещо е възможно, когато си съвсем сигурен, че не е.
— Защо си толкова циничен? — попита тя. — Защо си толкова късоглед? Защо си толкова материалистичен?
— Не съм циничен — отговори Хортън. — Просто пресмятам шансовете. И ние не сме късогледи. Ние, спомни си, бяхме тези, които първи тръгнахме към звездите и можахме да го сторим, да убедим себе си да го сторим именно въз основа на материализма, който, изглежда, презираш толкова много.
— Вярно е — съгласи се тя, — но не за това говоря. Земята е едно, а звездите са друго. Когато попаднеш всред звездите, стойностите се променят, гледните точки се изместват. Има един древен израз — играта е различна, — можеш ли да ми кажеш какво означава този израз?
— Предполагам, че се отнася за някакво явление в спорта.
— Имаш предвид онези глупави упражнения, които са се изпълнявали някога на Земята?
— Вече няма ли такива? Никакви спортни събития?
— Толкова много има да се прави, толкова много да се учи. Нямаме повече нужда да търсим изкуствени забавления. Нямаме време, а даже и да имахме, никой не би се интересувал.
Илейн посочи една постройка, погълната почти изцяло от храстите и дърветата.
— Мисля, че е тази — рече тя.
— Тази ли?
— Тази, където е странното. Където е нещото, за което говорех.
— Да влезем ли и да видим?
— Не съм напълно сигурна — отвърна тя. — Да ти кажа право, малко ме е страх. От това, което можем да намерим, нали разбираш?
— Никаква ли представа нямаш? Твърдиш, че можеш да усещаш дали има нещо. Възприятието ти не се ли простира дотолкова, че да ти подскаже най-малкото някакъв признак?
Илейн поклати глава.
— Единствено, че е странно. Нещо необикновено. Може би ужасяващо, въпреки че не изпитвам истински ужас. Просто трепване на съзнанието ми, страх от необичайното, от неочакваното. Просто това ужасно предусещане за нещо.
— Трудно ще е да се промъкнем вътре — каза Хортън. — Растителността е доста гъста. Бих могъл да се върна до лагера и да донеса едно мачете. Мисля, че бяхме взели някакво.
— Няма нужда — рече тя и извади оръжието си от кобура на колана си. — Това ще прогори пътека.
Беше по-голямо, отколкото изглеждаше в кобура, островърхо и някак си тромаво. Той го изгледа.
— Лазер?
— Предполагам. Не знам. Не е само оръжие, но и инструмент. На родната ми планета това е стандарт. Всеки носи по един такъв. Можеш да го настройваш, виж… — Илейн му показа циферблата, вграден в ръкохватката. Тънък режещ лъч, широк конус, каквото поискаш. Но защо питаш? Ти също носиш такъв.
— Различен е — обясни Хортън. — Доста грубо оръжие, но ефикасно, ако знаеш как да си служиш с нето. Изхвърля метална топчица. Куршум. Четиридесет и пети калибър. Оръжие, не е инструмент.
Илейн сви вежди.
— Чувала съм за принципа — каза тя. — Много древна идея.
— Може би — допълни Хортън, — но до момента, когато напуснах Земята, бе най-доброто, с което разполагахме. В ръцете на човек, който познава действието му, то е точно и много смъртоносно. Висока скорост, огромна възпираща мощ. Работи с барут — нитрат, мисля, може би кордит. Не познавам добре химическата му страна.