— Никъде не се среща име. Просто това, че е възможно.
— Но защо тук? Защо със съществото, замразено във времето?
— Сигурно, за да чака — отговори тя. — Сигурно, за да бъде тук, когато стане нужда. Навярно тези, които са пъхнали създанието във времето, не са могли да знаят кога ще възникне нуждата…
— Значи е чакало векове — заключи Хортън — и ще чака още хилядолетия…
— Не разбирате ли? — каза Илейн. — Векове или хилядолетия, няма никакво значение. Както е замразено, то няма усещане за време. Съществува и продължава да съществува в тази замразена микросекунда…
Настъпи часът на бога.
22
За момент Хортън бе разпръснат из вселената, обзет от същото сковаващо усещане за безкрайност, каквото бе изпитал и преди. После разпръснатите части се събраха и вселената се стесни, а каквото и да е чувство за странност изчезна. Отново имаше координатно време и пространство, свързани в стройна система, и той знаеше къде се намира, с изключение на това, че изглежда, имаше двама като него, обаче тази негова двойственост не му се струваше неуместна, а сякаш бе естествена.
Стоеше силно приведен върху топлия чернозем между два реда зеленчук. Пред него двата реда продължаваха надалече, две зелени линии с черна ивица между тях. Отляво и отдясно минаваха безброй други успоредни зелени линии с черни линии помежду им — въпреки че трябваше да си представя черните ивици, защото зеленината на зелените линии се сливаше и от всяка страна се простираше само тъмнозелен килим.
Клекнал върху петите си, усещащ топлината на почвата под голите си ходила, погледна назад през рамото си и зад него зеленият килим свършваше много далече в подножието на сграда, толкова висока, че върхът и се губеше в бял пухкав облак, закрепен върху синевата на небето.
Протегна малките си момчешки ръце и хвана бобовите шушулки, провиснали тежко по растенията, използвайки лявата си ръка да отмести встрани листата, така че да може да достигне шушулките, вплетени в гъсталака, като ги откъсваше с дясната и ги пускаше в пълната до половина кошница върху черната ивица точно пред него.
Сега видя нещо, което не бе забелязал преди — че на равни разстояния между лехите пред него чакаха други кошници, празни кошници, които трябваше да бъдат напълнени, разположени на местата, където по груби сметки една кошница щеше да се напълни и щеше да е нужна друга. А зад него други кошници, вече напълнени, чакаха кола, която по-късно щеше да мине между редиците да събере кошниците, пълни с боб.
Нещо друго, което му бе убегнало преди — че не бе сам всред полето, а с него имаше много други, повечето от тях деца, макар да се срещаха и стари мъже и жени. Някои от тях бяха пред него, явно по-бързи или може би по-невнимателни берачи, други зад него.
Облаци изпъстряха небето, рунтави мързеливи облаци, но в момента никой от тях не покриваше слънцето и то блестеше със силна топлина, чието пронизване можеше да се почувства през тънката риза. Той пълзеше по протежение на лехата, като береше в движение, вършейки добросъвестно работата си, оставяйки някои от по-дребните шушулки да узреят още ден-два, откъсвайки всички останали докато слънцето биеше гърба му, под мишниците му избиваше пот и се стичаше по ребрата му, под краката му се усещаше мекотата и топлината на добре разораната обработваема почва. Съзнанието му се държеше неутрално, заловило се за настоящето, без да се движи нито назад, нито напред във времето, доволно от настоящия момент, сякаш той бе прост организъм, който поглъщаше топлината и по някакъв странен начин извличаше храна от почвата като боба, който той береше.
Но това не бе всичко. Там беше момчето, може би девет или десетгодишно, и там беше също така сегашният Картър Хортън, както изглеждаше, невидим втори човек, който стоеше встрани или се намираше някъде другаде, наблюдавайки момчето, което е бил някога, чувствайки, мислейки и изживявайки това, което е знаел едно време, почти като че ли той бе момчето. Но знаейки повече, отколкото знаеше момчето, знаейки неща, които момчето не можеше дори да подозира, спомняйки си за годините и събитията, които лежаха между това обширно бобово поле и време, отдалечено на хиляда светлинни години в космоса. Знаейки, както момчето не би могло да знае, че мъже и жени в тази исполинска далечна сграда, която се издигаше на края на полето, и в много други подобни сгради по света, бяха разпознали кълновете на новата кризисна точка и даже тогава планираха решението й.
Странно, помисли си той, че дори когато и е дадена втора възможност, човешката раса отново трябва да премине през кризисните си точки и най-накрая да разбере, че единственото решение се намира на други възможни планети в други хипотетични слънчеви системи, където хората биха могли още веднъж да започнат отначало, като някои от тях се провалят, а някои може би успеят.