Близо пет века преди това утро в бобовото поле Земята бе стигнала до застой не заради война, а поради световна икономическа криза. Системата на печалби от свободното предприемачество накрая бе рухнала, след като пукнатините й бяха започнали да се забелязват още в началото на двадесети век, голяма част от световните запаси на основни природни ресурси бяха изчерпани, населението нарастваше стремително, в промишлеността се въвеждаха все повече и повече технически устройства, отменящи човешкия труд, производството на храна вече не достигаше да изхрани населението на света — всичко това доведе до глад, безработица, инфлация и липса на доверие в световното ръководство. Правителството изчезна, промишлеността, комуникациите и търговията замряха и за известно време цареше анархия и хаос.
От тази анархия произлезе друг начин на живот, определен не от политици и държавници, а от икономисти и социолози. Но след неколкостотин години това ново общество показа признаци, които пратиха учените в лабораториите им и инженерите при техните чертожни дъски, за да проектират космически кораби, способни да разселят човешката раса из космоса. Признаците не бяха изтълкувани погрешно, разсъждаваше вторият, невидим Хортън, защото през същия този ден (кой ден? този или друг?) Илейн му бе разказала за пълния провал на начина на живот, който икономистите и социолозите така старателно бяха подредили.
Земята бе прекалено болна, помисли си той, прекалено изродена, прекалено изтощена, прекалено замърсена от грешките на човечеството, за да оцелее.
Чувстваше почвата под пръстите на краката си и лекия полъх на вятъра, който се носеше над полето и духаше в обления му в пот и затоплен от слънцето гръб. Пусна шепата боб, която бе откъснал, в кошницата и я побутна напред, като пристъпваше прегърбен покрай лехата, за да достигне друг храст от изглежда никога не свършващата леха от бобови растения. Видя, че кошницата му бе почти пълна. Точно пред него лежеше празна кошница.
Усещаше умора. Поглеждайки към слънцето, определи, че оставаше още час или повече до пладне, когато колата с обяда щеше да мине между редовете. Половин час за обяд, помисли си той, и после пак щеше да бере до залез слънце. Изпъна пръстите на дясната си ръка и след това ги сви, за да прогони болката и умората. Забеляза, че пръстите му бяха оцветени в зелено.
Беше уморен и сгорещен, започваше да огладнява, очакваше го дълъг ден още, а той трябваше да продължава да бере, както беряха стотици други — от най-младите до най-старите, — вършейки работата, която можеха, като оставяха по-способните да вършат друга работа. Клечеше и гледаше напред към зеленината. Не само боб, каза си той, но още много култури през сезона, реколти, които трябваше да бъдат събрани, когато им дойдеше времето, за да се нахранят хората от кулата. Да се нахранят хората от кулата, помисли си Хортън (нематериалният, невидим Хортън), да се нахрани племето, кланът, комуната. Моят народ. Нашият народ.
Един за всички и всички за един. Кулата бе строена на височина, над облаците, така че основата й да заема малко място, градът нарастваше отвесно, така че да се остави земята за отглеждане на храни, с които да се изхранят хората от издигащия се нагоре град. Хората бяха натъпкани в кула, защото кулата, колкото и да бе голяма, трябваше да е възможно най-тясна.
Да работи. Да издържи. Да се лишава. Да расте и да събира храната с тежък труд, защото нямаше достатъчно гориво. Да яде въглехидрати, защото се изискваше по-малко енергия за отглеждането им, отколкото за белтъчини. Да строи и произвежда за вечно ползване, а не за краткотрайно. С премахването на системата, основаваща се на печалбата, производството за временна употреба се превърна не само в престъпление, но и в абсурд.
Без промишленост, каза си той, отглеждахме сами храната си, перяхме се един друг. Преживявахме, преживявахме. Върнахме се към племенните нрави, като живеехме в монолитна постройка, вместо в куп груби колиби. С течение на времето се присмивахме на старите времена, на системата на печалбата, на етиката на труда, на частната инициатива и през цялото време, докато се присмивахме, усещахме болестта в нас — болестта на човечеството. Независимо какво опитвахме, рече си той, болестта бе в нас. Трябваше ли да е така, че човешката раса да не може да живее в хармония с околната си среда? Трябваше ли, за да оцелее, да разполага с нови планети, които да опустоши за няколко хилядолетия? Бяхме ли обречени да се движим като ято скакалци нашественици из галактиката, из вселената? Обречени ли са галактиката, космосът да ни понасят? Или ще дойде ден, когато вселената ще се надигне в досада и ще ни смачка не от гняв, а от досада? В нас има някакво величие, помисли си той, но разрушително и егоистично величие. Земята издържа само някакви си два милиона години, откакто за пръв път се е появил видът ни, но през повечето от тези години не сме били толкова способни, колкото сме сега — трябваше ни време, за да достигнем пълната си унищожителна мощ. Но започвайки, както сега, на други планети, колко време ще е необходимо, за да бъдем поразени от този смъртоносен вирус на човечеството колко време ще е необходимо, за да се развие болестта?