— Езерото? Какво може да ми каже Езерото? То е просто локва мръсна вода.
— Не е вода. Знаеш, че не е вода.
— Правилно. Не е вода. Знаеш ли какво е?
— Не, не знам — отговори Шекспир.
— Говорил ли си с него?
— Никога не се реших. В дъното на душата си съм страхливец.
— Страх ли те бе от Езерото?
— Не от него. Страхувах се от това, което можеше да ми каже.
— Но си знаел нещо за Езерото. Открил си, че може да разговаря с теб. Обаче никога не си писал за това.
— Откъде знаеш? — попита Шекспир. — Не си прочел всичко, което съм написал. Но си прав, за него никога не съм писал друго, освен че вони. А не съм писал за него, защото не исках да мисля за това. Причиняваше ми силно вътрешно неудобство. То е повече от едно просто езеро. Дори и да бе с обикновена вода, пак щеше да е нещо повече от езеро.
— Но защо неудобство? — запита Хортън. — Защо те е карало да се чувстваш така?
— Човек се гордее с ума си — отвърна Шекспир. — Възхвалява се за мисълта си и логиката си. Но те са нови неща, появили се твърде късно. Преди това той е имал нещо друго. Именно това нещо друго ми го каза. Наричай го шесто чувство, наричай го интуиция, наричай го с каквото име пожелаеш. Нашите праисторически предци са го притежавали и то им е служило добре. Знаели са, но не биха могли да ти кажат защо. Знаели са от какво да се страхуват и в основата си това е нещо, което всеки вид трябва да знае, за да оцелее. От какво да се страхува, какво да заобиколи, какво да не закача. Ако го притежаваш, ще оцелееш, ако ли не — няма.
— Твоят дух ли говори с мен? Сянката ти? Призракът ти?
— Най-напред ми кажи следното — рече черепът, като потракваше с челюсти, върху които липсваха два зъба. — Най-напред ми кажи какво е живот и какво е смърт и после ще ти отговоря за духа и сянката.
23
Черепът на Шекспир висеше над вратата и им се хилеше — а миг преди това, каза си Хортън, не се бе хилил. Бе разговарял с него, както би говорил друг човек. Бе необичайно, но не и ужасно и той не се бе хилил. Двата му липсващи зъба не бяха приличали на нищо повече от два липсващи зъба, но сега в тях имаше нещо зловещо, което смущаваше. Вечерният здрач се бе спуснал и блясъкът на огъня, отразяващ се в полираната кост, правеше челюстите да изглеждат като че ли все още са в движение и придаваше премигващ ефект на дълбоката тъмнина на кухините, където някога са били очите.
— Ето че тази работа с часа на бога — рече Никодим, като огледа пържолите, — ужасно обърка готвенето ми. Парчетата месо са изпечени така, че почти да хрускат.
— И така е хубаво — каза Хортън. — Обичам яденето си по-сурово, но това няма особено значение.
До него Илейн, изглежда, излизаше от транс.
— Защо не ми каза? — укори го тя. — Защо не ме предупреди какво представлява?
— Няма как — обади се Хищника. — Как можеш да опишеш свиването на стомаха…
— Какво изпита? — рече Хортън.
— Уплаха — отвърна тя. — Но, от друга страна, бе прекрасно. Сякаш някой те поставя на върха на гигантска космическа планина, а цялата вселена е разгърната пред теб с цялото си величие и красота, с цялата си тъга. С цялата си любов и омраза, с цялото си съчувствие и пренебрежение. Стоиш там, крехко същество, брулено от вятъра, който помита световете, и отначало си сам и объркан, чувстваш се като че ли си на място, на което не си поканен, после обаче си припомняш, че не си искал да бъдеш там, но по някакъв начин си се озовал там, и тогава всичко ти се струва наред. Знаеш какво виждаш и то въобще не изглежда по начина, по който си си го представял — ако наистина си си представял някога това, което ще видиш, нещо, което никога не ти се е случвало, разбира се. Стоиш и го гледаш, отначало без разбиране, а после бавно започваш да разбираш съвсем малко, както ако някой ти казва какво представлява всичко това. И накрая започваш да разбираш, като използваш истини, чието съществуване не си подозирал, почти си готов да си кажеш, че така трябва да бъде, и тогава, преди да го кажеш, всичко изчезва. Точно когато се почувстваш готов да уловиш част от смисъла му, всичко изчезва.
Това е точно — така помисли си Хортън — или най-малкото точно така беше. Но този път за него бе различно, както бе писал Шекспир: може да е различно. А смисълът на това различие, причината за това различие?
— Този път го измерих — обяви Никодим. — Продължи по-малко от четвърт час. Изглеждаше ли толкова дълго.