Хортън погледна нагоре към черепа, закрепен над вратата. Бих се радвал на книгата, рече той на черепа, говорейки си наум. Бих искал да седна на спокойствие и да я прочета, да се опитам да изживея дните на изгнанието ти, да преценя лудостта и мъдростта в теб, като намеря без съмнение повече мъдрост, отколкото лудост, защото дори в лудостта може да има понякога мъдрост, да се опитам да свържа хронологически пасажите и бележките, които си нахвърлил толкова случайно, да разбера какъв човек си бил и как си се справил със самотата и смъртта.
Наистина ли разговарях с теб? попита той черепа. Не излезе ли извън измеренията на смъртта, за да установиш контакт с мен, може би специално за да ми съобщиш за Езерото? Или си търсил просто някой, някоя друга разумна твар, която би била способна да отхвърли естественото недоверие и тогава да разговаря с теб? Попитай Езерото, каза ти. А как се пита Езерото? Отиваш при Езерото и обявяваш: Шекспир каза, че мога да говоря с теб — така че почвай да говориш! И какво в действителност знаеш за Езерото? Може ли да е имало повече от това, което пожела да ми кажеш, но нямаше време да го сториш? Сега е безопасно да те питам всичко това, защото не можеш да ми отговориш. Въпреки че се стремя да повярвам, че съм разговарял с теб, като сега те бомбардирам с куп въпроси, на които знам, че няма да ми бъде отговорено от нещо във вид на изветрена кост, закачена над врата.
Не си казал нищо от това на Хищника, но не би му и казал, защото в лудостта си трябва да си се страхувал от него дори повече, отколкото си позволил да се разбере от написаното. Странен човек си бил, Шекспир, и съжалявам, че не съм те познавал, но може би сега ще те опозная. Може би те познавам по-добре, отколкото бих те познавал като човек от плът. Може би даже по-добре, отколкото би могъл да те опознае Хищника, защото аз съм човек, а Хищника не е.
А Хищника? Да, какво да се прави с Хищника? Защото сега настъпваше краят и някой трябваше да вземе решение какво да сторят за Хищника. Хищника — бедният проклет мърляч, непривлекателен и отвращаващ, и все пак нещо трябваше да се направи за него. След като бяха събудили надеждите му, не можеха просто да си тръгнат и да го оставят тук. Кораба — трябваше да попита Кораба, но се страхуваше. Дори не се бе опитал да се свърже с Кораба, защото, ако го стореше, когато го стореше, щеше да възникне въпросът за Хищника и той знаеше отговора. Отговор, който не искаше да чуе, отговор, който не би понесъл да чуе.
— Езерото вони силно тази нощ — каза Хищника. — Има моменти, когато вони повече от друг път, и ако вятърът идва оттам, просто не може да се живее.
Когато думите проникнаха в съзнанието му, Хортън отново се озова всред останалите, насядали край огъня, а черепът на Шекспир бе само едно бяло петно, разположено над вратата.
Смрадта бе наоколо, противната гнилост на Езерото, а отвъд кръга на светлината от лагерния огън се дочу свистене. Другите го чуха и главите им се извърнаха да погледнат в посоката, от която бе дошъл звукът. Като се напрягаха да чуят шума да се повтори, всички мълчаха.
Звукът се чу отново и сега се долови движение в тъмнината навън, като че ли част от мрака се бе помръднала, не движение, което можеше да се види, а усещане за движение. Малка част от тъмнината започна да сияе, сякаш една фасетка от нея се бе превърнала в огледало и отразяваше светлината на огъня.
Сиянието нарасна и вече, нямаше съмнение за движението в мрака — кълбо от по-дълбока тъмнина се търкаляше към тях, като свистеше.
Отначало то бе само загатнато, после започна да се усеща и сега, съвсем изведнъж, ясно забележимо, то се разкри — кълбо от мрак с диаметър около половин метър или повече, което се търкулна от нощта в кръга, осветен от огъня. С него дойде и вонята засилваща се воня, която обаче с приближаването на кълбото, изглежда, губеше част от остротата си.
На три метра от огъня кълбото се спря и зачака, черна топка с мазен блясък. Просто остана на място. Беше неподвижно. Без да шава, без да пулсира, без какъвто и да е знак, че някога се е движило или бе способно да се движи.
— Това е Езерото — рече Никодим, говорейки тихо, сякаш не желаеше да го смути или да го изплаши. — То е от Езерото. Част от Езерото, дошла на гости.
В групата цареше напрежение и страх, но не и завладяващ ужас, каза си Хортън, по-скоро страх от изненада и учудване. Като че ли кълбото бе много предпазливо, помисли си той, за да потисне страха им.