Сега се приближаваше по-бързо, като пикираше надолу, но илюзията, че бе пухче, все още се запазваше. Когато стигна близо до повърхността, можа да види, че синевата бе набръчкана — вода, намираща се в движение под напора на вятъра, който бушуваше над нея.
Не вода, каза му нещо. Течност, но не вода. Свят на течността, морска планета, течен свят без континенти, нито острови.
Течност?
— Значи това е — рече Хортън, като изговаряше с устата си, в главата си, в тялото си, приведено ниско на брега на Езерото. — Значи това е мястото, откъдето си дошло. Това е твоята същност.
И отново се върна там, малко пухче, увиснало над планетата, наблюдаващо под себе си огромно надигане в океана, течността, която се издува и откъсва, закръгля се и образува кълбо, широко може би много километри, но иначе съвсем същото като другото кълбо, което бе направило посещение край лагерния огън. Кълбото, видя той, се носеше нагоре, издигаше се във въздуха, издигаше се отначало бавно, после набра скорост и връхлетя върху му като гигантско гюле, изстреляно право към него. Не го улучи, но не премина и толкова встрани. Неговото превъплъщение като пухче бе подето и отнесено от завихрянето на въздуха, причинено от профучаването на течното кълбо. Далече зад него можеше да се чуе продължителният грохот от гърма при нахлуването на разцепената атмосфера обратно във вакуума, който кълбото бе създало при преминаването си.
Като погледна назад, забеляза, че планетата се отдалечаваше бързо, потъвайки в пространството. Странно бе, помисли си той, да се случва такова нещо с планета. Но почти веднага осъзна, че това ставаше не с планетата, а с него самия. Бе уловен от привличането на масивното течно гюле и като подскачаше нагоре-надолу, понесен от гравитацията му, щеше да отпътува с него в дълбините на космоса.
Нищо не изглеждаше да има смисъл. Струваше му се, че е загубил всякаква ориентация. Нямаше други отправни точки, освен течното гюле и далечните звезди, и дори тези отправни точки едва ли имаха особено значение. Изглеждаше, че бе загубил всякаква мярка за време, а и пространството надали се поддаваше на измерване с аршин, и ако все още запазваше нещо от собствената си самоличност, то бе бледо копие на самоличност. Така става, рече си той със задоволство, когато нямаш тяло. Милион светлинни години могат да са на не повече от крачка и милион години не повече от цъкването на секунда. Единственото нещо, което долавяше, бе шумът на пространството, който бе като океан, изливащ се от водопад с височина хиляда километра — и един друг звук, равен и остър, стържещ шум, почти пределно висок, за да бъде все още възприет от слуха му, и това, каза си Хортън, бе въздишката на светкавицата, която проблесна малко преди безкрайността, а блясъкът на светкавицата, знаеше, бе печатът на времето.
Изведнъж, докато гледаше настрани за момент, усети, че кълбото, което бе следвал из космоса, бе намерило слънчева система и се спускаше надолу през гъстата атмосфера, за да обиколи една от планетите. Докато го наблюдаваше, на едната страна на кълбото изникна пъпка и се изду, за да образува друго по-малко кълбо, което се откъсна и започна да прави обиколка на планетата, а по-голямото кълбо майка изви навън, за да се гмурне отново в космоса. Като изви, то се отърси от него, завъртя го и вече свободен, той се запремята към тъмната повърхност на непознатата планета. Страхът заби дълбоко ноктите си в него и той отвори уста да извика, учуден, че имаше уста да вика.
Но преди да успее да извика, нямаше вече нужда, защото се бе върнал в тялото си, свито край Езерото.
Очите му бяха здраво стиснати и Хортън ги отвори, като чувстваше, че трябва да ги разтваря с усилие, вместо просто да ги отвори. Можеше да вижда доста добре, въпреки тъмнината на нощта. Езерото лежеше спокойно в скалната си чаша, ненабраздено огледало, искрящо със светлината на звездите, които висяха на небето отгоре. Отдясно се издигаше могилата, конусообразна сянка в мрака на земята, а отляво хребетът, на който се намираше потъналият в руини град, приличаше на клекнал черен звяр.
— Значи ето как е било — каза той, като се обърна тихо към Езерото, не по-високо от шепот, сякаш бе тайна, която трябваше да запазят помежду си. — Колония от тази течна планета. Вероятно една от многото колонии. Но защо колонии? Какво получава планетата от колониите? Жив океан, който изпраща малки части от себе си, малки ведра от себе си, за да засее други слънчеви системи. И като ги изпраща, какво печели? Какво се надява да спечели?