В съзнанието му отново нещо зашава, но този път не се образува картина. Имаше вълнения и неясни форми, после всичко се стопи.
— Значи няма как да ми кажеш — отговори си сам Хортън. Но може би, помисли си той, нямаше нужда да му казва. Трябваше сам да го знае. Можеше да разговаря с Кораба чрез устройството, каквото и да бе то, присадено в мозъка му, и тук навярно се използваше подобен принцип. Той и Кораба говореха с думи, но това бе, защото и двамата познаваха думите. Имаха обща среда за комуникация, но тази среда не съществуваше при Езерото. Така че Езерото, след като долавяше някакъв смисъл в мислите, образуващи се в съзнанието му, когато говореше — мислите, които бяха събратя на думите му, бе избрало най-елементарната от всички форми на общуване — картините. Картини, нарисувани по стени на пещери, върху глинени съдове, на хартия — картини в съзнанието. Онагледяване на мисловните процеси.
Предполагам, че няма значение, каза си той. Просто по този начин можем да разговаряме. Просто по този начин идеите могат да преодолеят пропастта между нас. Но бе толкова налудничаво — помисли си той, — биологическо образувание от много различни тъкани, което говореше с маса от биологическа течност. И не само с няколко литра от течността, изпълващи тази скална вдлъбнатина, а с милиардите литри от течността на онази далечна планета.
Хортън се помръдна, смени позата си, тъй като мускулите на краката му се бяха схванали от клечането.
— Но защо? — запита той. — Защо би искало да тръгнеш с нас? Сигурно не за да образуваш мъничка колония — колония колкото една кофа на някоя друга планета, която можем да достигнем след време, може би след векове. Подобна цел няма смисъл. Разполагаш с много по-добри методи за разселване на колониите си.
Картината бързо придоби очертания в съзнанието му — течната планета сияеше със смайващата си синева на фона на кехлибареночерния космос и от нея се разпръскваха тънки начупени линийки, множество тънки, назъбени линийки, насочени към други планети. И докато наблюдаваше криволиченето на линийките из схемата. Хортън някак си разбра, че другите планети, накъдето се бяха отправили линийките, бяха именно тези, върху които течната планета бе основала колонии. Странно бе, че тези начупени линийки имаха известна прилика с човешкия условен знак за мълнии, рече си той, осъзнавайки, че Езерото бе заимствало от него някои условности, за да осъществи комуникацията между тях.
Една от многото планети на схемата се увеличи, като се приближи към него, докато не стана по-голяма от всичко останало, и той разпозна, че не бе планета, а бе Кораба, все още изкривен, но несъмнено Кораба, в който се пречупи една от светкавиците. Мълнията отскочи от Кораба и се насочи право към него. Хортън инстинктивно се наведе, но не бе достатъчно бърз и тя го удари точно между очите. Струваше му се, че е разкъсан на парчета и разпръснат из вселената, разголен и уязвим. И докато се носеше като пръски из вселената, отнякъде дойде велик покой и нежно го обгърна. В този миг, колкото за проблясването на секунда, той видя и разбра. После всичко изчезна и той се озова отново в собственото си тяло на скалистия подстъп към Езерото.
Часът на бога, помисли си Хортън, не е за вярване. И все пак, като размисли повече, то придоби убедителност и логика. Човешкото тяло — като всички сложни биологични тела — притежаваше нервна система, която на практика бе комуникационна мрежа. Защо, след като знаеше това, трябваше да се вкопчва в мисълта за друга комуникационна мрежа, функционираща през светлинните години, за да свърже многото разпръснати части на един разум? Сигнал, който да напомня на всяка разхвърляна колония, че все още бе част и щеше да остане част от организма, че бе в действителност самият организъм.
Ефектът на разсейването при изстрел — си бе казал по-рано — бе попаднал в обсега на сачмите, разпилени от изстрел, който е бил насочен към нещо друго. Това друго нещо, вече разбра, бе Езерото. Но ако бе само ефектът на разсейването, защо Езерото щеше да иска сега да включи него и Кораба в обсега на сачмите от часа на бога? Защо искаше от него да вземе на борда съд с течността, която бе самото то и която щеше да осигури прицел, включващ него и Кораба в часа на бога? Или не бе разбрал правилно?
— Неправилно ли съм разбрал? — попита Хортън Езерото и в отговор изпита разкъсването, разголването и покоя, който идваше с това. Забавно бе, помисли си той, че по-рано не бе познавал спокойствието, а само страх и объркване. Покоят и проникновението, макар този път да имаше само покой и нищо от проникновението. И това бе добре, реши той, защото дори да го бе изпитал, не бе проумял нищо от проникновението, какъвто и вид проникновение да бе то, а само бе получил знанието, впечатлението, че имаше проникновение и че с времето то можеше да се овладее. За него, осъзна той, проникновението бе толкова объркващо, колкото и всичко останало. Въпреки че не при всеки бе така, каза си Хортън, Илейн например, изглежда, бе овладяла проникновението — овладяла го бе инстинктивно за миг и после отново го бе загубила.