Езерото му предлагаше нещо — на него и на Кораба — и би било обидно и неучтиво да се види в това, което предлагаше, нещо друго освен желанието на един разум да подели с друг част от познанието и самопознанието си. Както бе казал на Езерото, не трябваше да има никакъв сблъсък между две толкова неприличащи си форми на живот. Поради самата същност на различията им не трябваше да има нито съревноваване, нито антагонизъм между тях. И въпреки това някъде дълбоко в съзнанието си той чуваше слабия звън на алармените камбанки, вградени във всеки човешки мозък. Това бе погрешно, каза си той ядосано, това бе недостойно, но звъненето на камбанките така и не спираше. Не се оставяй уязвим, пееха камбанките, не излагай на опасност душата си, не вярвай на нищо, докато чрез доказани проверки — доказани много пъти — три пъти не се убедиш, че няма да ти причини никаква вреда.
Макар и да бе възможно, рече си Хортън, предложението на Езерото да не бе съвсем безкористно. Навярно имаше част от човешката същност — някакво познание, някаква перспектива или гледна точка, някаква етическа преценка, някаква историческа оценка, която Езерото можеше да използва. Като си мислеше това, той почувства прилив на гордост, че би могло да има нещо, което човешкият род да даде на този неподозиран разум, да докаже, че разумните същества, независимо колко различни бяха те, можеха да намерят общ език или да се научат на общ език.
Очевидно Езерото предлагаше по някаква причина подарък, който имаше огромна стойност според неговата ценностна система — не евтина дреболийка, каквато една велика високомерна цивилизация би предложила на варварин. Шекспир бе писал, че часът на бога би могъл да е метод за обучение и това не бе изключено, разбира се. Но можеше да е също така и религия, помисли си той. Или просто нищо повече от опознавателен сигнал, повик на клана, обичай да се напомня на Езерото и на всички други Езера из галактиката за единството, за тяхното Аз, за връзката помежду им и с родната планета. Може би знак за братство — и ако бе така, тогава на него, и чрез него на човешката раса, се предлагаше най-малкото временно участие в братството.
Но това бе нещо повече, бе убеден, повече от обикновения опознавателен сигнал. Третия път, когато го бе достигнало, не бе задействало символичното преживяване, което бе изпитал предишните пъти, а сцена от собственото си детство и съвсем човешка халюцинация, в която бе разговарял с тракащия череп на Шекспир. Това просто задействане ли бе, или се бе случило, защото механизмът (механизъм?), управляващ часа на бога, си бе прокарал път в съзнанието и душата му, на практика проучвайки, изследвайки и анализирайки го, както, изглежда, го бе правил през първите два пъти. Нещо такова, спомни си той, явно бе изживял и Шекспир.
— Има ли нещо, което да искаш? — попита той. — Ти правиш това за нас — какво можем да направим ние за теб?
Хортън почака за отговор, но отговор не последва. Езерото остана тъмно и спокойно, с изпъстрена от звездната светлина повърхност.
Ти правиш това за нас, бе казал той, какво можем да направим ние за теб? Звучеше, сякаш това, което Езерото бе предложило, бе нещо с голяма стойност, нещо, от което се нуждаеха. А така ли бе? — запита се той. Беше ли нещо, от което се нуждаеха, нещо, което желаеха поне? А не бе ли по-вероятно нещо и без което можеха да минат, без което щяха да са по-щастливи?
Засрами се. Първият контакт, помисли си. После разбра, че греши. Първият контакт за него и за Кораба, но може би не Първия контакт за Езерото или за много други Езера на много други планети. Не първият контакт и за много други хора. Откакто Кораба бе напуснал Земята, хората се бяха разселили из галактиката и тези частици от човечеството трябва да са направили много други първи контакти със странни и прекрасни същества.
— Езеро — рече той. — Казах ти нещо. Защо не отговаряш, Езеро?
Слаб проблясък се мярна в съзнанието му, на задоволство, като тихата въздишка на заспиващо кученце.