— Езеро! — викна Хортън.
Нямаше отговор. Проблясъкът не се повтори. И това ли бе краят, това ли бе всичко? Може би езерото бе уморено. Стори му се смешно, че такова нещо като Езерото може да бъде уморено.
Изправи се на краката си и скованите му мускули простенаха за отпускане. Но като се изправи на краката си, той не си тръгна веднага, остана и се заслуша в озадачението, което тътнеше из мозъка му.
Бе се разочаровал, спомни си, когато за пръв път бе зърнал планетата, разочарован от липсата и на чуждоземност, мислейки за нея единствено като за неугледна Земя. И наистина, каза си той в защита на първото си впечатление, бе доста неугледна, ако се погледнеше така.
Сега, когато настъпи време да си върви, сега, когато му бе разрешено да се оттегли, изпита странно нежелание да си тръгне. Както, след като си завързал ново приятелство, не искаш да кажеш довиждане. Сравнението не бе правилно, знаеше го — това не бе приятелство. Потърси точната дума. Но не можа да намери такава.
Можеше ли изобщо да съществува истинско приятелство, почуди се Хортън, най-близко приятелство между два напълно различни разума. Можеха ли някога да намерят този общ език, тази допирна точка, така че да си кажат един на друг: съгласен съм с теб — може да си стигнал до идеята за общочовешки понятия и за обща философия от различна гледна точка, но твоите заключения съвпадат с моите.
Малко вероятно бе, каза си Хортън, да стане така в подробностите, но на основата на обобщени принципи можеше да е възможно.
— Лека нощ, Езеро — рече той. — Радвам се, че най-накрая се запознах с теб. Надявам се, че това ще е добре и за двама ни.
Изкатери се бавно по скалистия бряг и тръгна по пътеката, като си светеше с фенерчето, за да намери пътя.
След един завой в светлината му попадна бяло петно. Насочи фенерчето нагоре. Беше Илейн.
— Тръгнах да те посрещна — каза тя.
Хортън се приближи до нея.
— Глупаво е било да го правиш — смъмри я той. — Можеше да се загубиш.
— Не можех да стоя повече там — отвърна Илейн. — Трябваше да те открия. Изплашена съм. Нещо ще се случи.
— Отново ли твоето предусещане? — попита той. — Както когато намерихме създанието, хванато във времето?
Тя кимна.
— Предполагам, че е същото. Просто изпитвам неудобство и напрегнатост. Като че ли се люлея някъде, готова за скок, но не знам къде да скоча.
— След това, което се случи преди — рече Хортън, — съм склонен да ти вярвам. Твоето предчувствие заговори. Или е повече от предчувствие?
— Не знам — отговори тя. — Толкова е силно, че съм уплашена. Питам се — би ли прекарал нощта с мен? Има двоен спален чувал. Ще го поделиш ли с мен?
— Ще бъде удоволствие и чест за мен.
— Не само защото сме мъж и жена — каза Илейн. — Макар да допускам, че това е част от него. Затова, че сме две човешки същества — единствените човешки същества. Имаме нужда един от друг.
— Да — съгласи се той, — наистина е така.
— Имал си жена. Каза, че другите са загинали…
— Хелън — отвърна той. — Мъртва е от стотици години, но за мен сякаш е било вчера.
— Защото си спал?
— Именно. Времето спира през съня.
— Ако искаш, можеш да мислиш, че съм Хелън. Няма да имам нищо против.
Хортън я изгледа.
— Няма да си мисля така — рече той.
25
Ето какво излезе от твоята теория, рече ученият на монаха, за ръката на Бога, която докосва челото ни.
Не ме интересува, каза дамата. Не харесвам тази планета. Все още мисля, че е досадна. Можеш да се въодушевяваш от друга форма на живот, от друг разум, който да е много по-различен от нас, но аз не го харесвам също толкова, колкото и планетата.
Трябва да си призная, обади се монахът, че не одобрявам особено идеята да се вземат на борда дори само два-три литра от Езерото. Не разбирам защо Картър се съгласи да го направи.
Ако си спомняш какво се случи между Картър и Езерото, отвърна ученият, ще си дадеш сметка, че Картър не е обещавал. Макар да мисля, че би трябвало да го сторим. Ако открием, че е допусната грешка, лесно може да се поправи. Във всеки един момент, когато го пожелаем, Никодим може да ни отърве от Езерото, като го изхвърли от кораба.
Но защо трябва да се занимаваме с всичко това? запита дамата. Нещото, което Картър нарича часа на бога — за нас то е нищо. То ни докосна и с това се свърши. Доловихме го, както и Никодим. Но не го изживяхме както Картър и Шекспир. Хищника — какво изпитва той, на практика не знаем. Той бе крайно изплашен.