— Да върви по дяволите Кораба — рече Хортън. — Чух достатъчно. Искам да получа някои отговори от теб. Кораба каза, че другите са мъртви…
— Имаше повреда — обясни Никодим. — Около сто години след излитането. Една от помпите престана да работи и камерите се нагорещиха. Успях да спася само вас.
— Защо мен? Защо не някой от другите?
— Много просто. Вие бяхте първи по ред — отвърна логично Никодим. — Бяхте в камера номер едно.
— Ако бях в камера номер две, щеше да ме оставиш да умра.
— Не оставих никой да умре. Успях да спася само един от спящите. Когато свърших, бе прекалено късно за останалите.
— Направил си го по реда на номерата?
— Да — каза Никодим. — Направих го по реда на номерата. Има ли по-добър подход?
— Не — съгласи се Хортън. — Не, предполагам, че няма. Но когато трима от нас са били мъртви, никой ли не е помислил да се прекрати експедицията и да се върнем на Земята?
— Никой не е помислил за това.
— Кой взе решението? Предполагам, че е бил Кораба.
— Нямаше решение. Никой не го е споменавал.
Всичко се бе объркало, помисли си Хортън. Ако някой бе седнал и подготвил това с пълна концентрация и всеотдайност, граничеща с фанатизъм, не би могъл нарочно да обърка повече нещата.
Кораб с един човек и един прост и глупав робот — господи, каква експедиция! И освен това безсмислена еднопосочна експедиция. Със същия успех можехме и да не тръгваме, реши той. Само че ако не бяха тръгнали, досети се той, сега щеше да е мъртъв от векове.
Опита се да си припомни останалите, но не можа. Можеше да си ги представи само смътно, като че ли ги виждаше през мъгла. Бяха неясни и размити. Опита се да си спомни лицата им и му се струваше, че нямат лица. Знаеше, че по-късно ще тъгува за тях, но не можеше да тъжи сега. Не си ги спомняше толкова добре, че да тъгува. Сега нямаше време да тъгува по тях — имаше твърде много неща, които трябваше да свърши и за които да мисли. Хиляда години, каза си той, и няма да се върнем. Кораба бе единственият, който можеше да ги върне и ако Кораба бе решил, че няма да се връща, това бе краят.
— Другите трима в космоса ли са погребани? — попита той.
— Не — отвърна Никодим. — Намерихме планета, на която ще почиват навеки. Искате ли да знаете коя?
— Да, ако обичаш — рече Хортън.
4
От мястото на високото плато, където бе кацнал Кораба, повърхността на планетата се простираше до далечни, ясно очертани хоризонти. По склоновете на черните голи скали пълзяха надолу гигантски сини ледници от замръзнал водород. Слънцето на планетата бе толкова отдалечено, че изглеждаше просто като малко по-голяма и по-ярка звезда — звезда, толкова притъмняла от разстоянието и предсмъртните си мъки, че нямаше нито име, нито номер. Върху картите на Земята нямаше дори точица, която да отбелязва местоположението й. Слабата й светлина никога не е била регистрирана върху фотографската плака на земен телескоп.
Корабе, попита Никодим, това ли е всичко, което можем да направим?
Не можем да направим нищо повече, отвърна Кораба.
Изглежда жестоко да ги оставим тук, на това място, изпълнено с отчаяние.
Търсехме място, където да бъдат сами, рече Кораба, място, изпълнено с достойнство и усамотение, където нищо няма да ги намери и да ги безпокои с цел да ги изучава или показва. Дължим им поне това, роботе, но щом го направим, това ще е всичко, което можем да им дадем.
Никодим стоеше до тройния ковчег, опитвайки се да запамети завинаги в съзнанието си мястото, въпреки че, като огледа планетата, видя, че имаше твърде малко за запаметяване. Наоколо цареше мъртвешко еднообразие — накъдето и да погледнеше, всичко изглеждаше еднакво. Може би, помисли си той, така е по-добре, ще могат да лежат тук в анонимност, маскирана с неизвестността на мястото им на вечен покой.
Нямаше небе. Там, където би трябвало да има небе, се простираше само черната голота на космоса, богато изпъстрена със светлината на непознати звезди. Когато той и Кораба си отидеха, помисли си, в продължение на хилядолетия тези стоманени и нетрепващи звезди щяха да са като очи, които гледат надолу към тримата в ковчега — не ги пазят, а ги следят — гледат ги със студения поглед на стари, западащи аристократи, които наблюдават с мълчаливо неодобрение неканени гости извън обсега на техния социален кръг. Но неодобрението няма никакво значение, каза си Никодим, след като сега нищо не може да им навреди. Вече нищо не можеше да им навреди или да им помогне.