Мисля, че и двамата грешите, възрази ученият. Всеки разум трябва да се интересува. Един разум трябва задължително да се доведе до границата на възможностите си. Това е проклятието на разума. Никога не оставя съществото, което го притежава, да бездейства, никога не му позволява да си почине, тласка го все по-напред и по-напред. В последния миг от вечността то ще се задържи с нокти за ръба на последната бездна, ритайки и крещейки да хване и последната частица от това, което е преследвало. А то ще преследва нещо, бих се обзаложил, че ще е така.
Караш го да звучи толкова отблъскващо, каза дамата.
С риск, отвърна ученият, да прозвучи донякъде като думи на придаващо си важност нищожество или на безмозъчен патриот, бих казал отблъскващо, но славно.
Нищо от това не посочва някакъв изход за нас, рече монахът. Ще продължим ли да живеем още едно хилядолетие като три отделни, самовлюбени, егоистични самоличности, или ще си дадем възможност да се превърнем в нещо друго? Не знам какво ще бъде това нещо друго — равно на вселената, може би самата вселена или нещо по-малко. В най-лошия случай, мисля, свободен разум, отделен от времето и материята, способен да отиде където и да е, може би когато и да е, по наше желание, без това да смущава всичко останало от него, издигащ се над ограниченията, наложени от плътта ни.
Малко време ни оставяш, протестира ученият. Прекарали сме само едно хилядолетие в сегашното си състояние. Дай ни друго хилядолетие, дай ни още десет хилядолетия…
Това обаче ще ни струва нещо, забеляза дамата. Няма да го получим безвъзмездно. Каква цена, господин Монах, би предложил за него?
Страха си, отговори монахът. Пожертвах страха си и се радвам, че го сторих. Това не е никаква цена. Но то е всичко, което имам. Това е всичко, което мога да предложа.
А аз проклетата си гордост, рече дамата, и нашият Голям Учен егоизма си. Господин Учен, можеш ли да дадеш егоизма си?
Ще е трудно, отвърна ученият. Навярно ще дойде време, когато няма да се нуждая от егоизма си.
Е, добре, каза монахът, ще разполагаме с Езерото и часа на бога. Те вероятно ще ни дадат морална подкрепа и може би някой стимул — ако ще да е само стимулът да ги пратим по дяволите.
Мисля, заключи дамата, че накрая ще го постигнем. Не като пратим, както казваш, нещо друго по дяволите. Мисля, че в крайна сметка нещото, от което ще искаме да се отървем, ще бъдем самите ние. С времето така ще ни омръзне собствената ни дребнавост, че всеки от нас ще е щастлив да се слее с останалите двама. И може би накрая ще достигнем това благословено състояние, когато въобще няма да имаме отделни самоличности.
31
Никодим чакаше край вече изгасналия лагерен огън, когато Хортън се върна от Езерото. Роботът бе опаковал нещата и томчето на Шекспир лежеше върху тях. Хортън остави внимателно каната, като я подпря на пакетите.
— Има ли нещо друго, което искаш да вземеш? — попита Никодим.
Хортън поклати глава.
— Книгата и каната — отговори той. — Мисля, че това е всичко. Керамичните съдове, които Шекспир е събрал, имат малка стойност сами за себе си. Единствено като сувенири. Един ден някой друг ще дойде тук, било то човек или не, който ще изследва града. По-вероятно е да бъде човек. Изглежда, че нашият вид може от време на време да попада в почти фатален плен на миналото.
— Мога да поема двата пакета — предложи Никодим, — както и книгата. Надали ще те затрудни да носиш тази кана.
Хортън се усмихна.
— Изпитвам ужасен страх, че някъде по пътя нещо ще ме спъне. Не мога да допусна това да се случи. Поел съм да се грижа за Езерото и не мога да позволя нещо да му се случи.
Никодим хвърли бегъл поглед на каната.
— Не си взел много от него.
— Достатъчно — рече Хортън. — Една лъжичка, една чашка от него сигурно би било напълно достатъчно.
— Не разбирам особено — каза Никодим — за какво е всичко това.
— Нито пък аз — отвърна Хортън, — освен че имам чувството, че нося в една кана част от приятел и там горе всред небивалата пустош на космоса човек не може да иска нищо повече.
Никодим стана от купа дърва, върху който седеше.