— Вземи каната — рече той — и аз ще нарамя останалото. Няма повече какво да ни задържа.
Хортън не се помръдна да вдигне каната. Стоеше на мястото си, оглеждайки се наоколо.
— Изпитвам мъничко нежелание — сподели той. — Като че ли има да се направи още нещо.
— Липсва ти Илейн — реши Никодим. — Щеше да е хубаво тя да е с нас.
— Точно това е — съгласи се Хортън. — Да, тя ми липсва. Беше тежко да стоя и да я гледам как влиза в тунела. И онзи там също. — Той посочи към черепа, който висеше над вратата.
— Не можем да го вземем — каза Никодим. — Този череп ще се разпадне, ако го докоснем. Няма да остане дълго там. Някой ден ще духне вятър…
— Нямах предвид това — рече Хортън. — Толкова дълго е бил самотен тук. А сега ще го оставим отново сам.
— Хищника остава тук — отвърна Никодим.
— Правилно — въздъхна успокоен Хортън. — Не бях помислил за това.
Наведе се и взе каната, като я пое внимателно в ръцете си. Никодим вдигна на гръб пакетите и пъхна книгата под мишница. После се обърна и тръгна по пътеката, последван от Хортън.
На завоя на пътеката Хортън се извърна и погледна назад към древногръцката къща. Като стисна здраво каната с едната си ръка, той вдигна другата, за да махне на прощаване.
Сбогом, каза той без думи, в съзнанието си. Сбогом, стари албатросе, предвестнико на бури — ти, луди човече, храбри човече, изгубени човече.
Може да е било някаква игра на светлината. Може да е било нещо друго.
Но във всеки случай, каквото и да е бяло, от мястото си над вратата, където стоеше, Шекспир му намигна.