— Тук има някаква голяма грешка — обърна се Хортън към Никодим. — Не е възможно човек да е стигнал толкова далеч в космоса. Кораба се е мотал наоколо, разбира се, намалявайки скоростта си заради планетите, и това е отнело доста време. Но ние сме на почти хиляда години от…
— Земята в момента може да разполага с по-мощни кораби — прекъсна го Никодим, — движещи се неколкократно по-бързо от светлината. Много такива кораби може да са ни задминали, докато сме пълзели по пътя си. Така че, колкото и странно да изглежда…
— Говорите за кораби — каза съществото. — Шекспир също говореше за тях, но той нямаше нужда от кораб. Шекспир дойде през тунела.
— Слушай сега — рече Хортън, леко раздразнен, — опитай се да говориш смислено. Каква е тази работа с тунела?
— Искате да кажете, че не знаете за тунела, който свързва звездите?
— Никога не съм чувал за него — отвърна Хортън.
— Нека да се върнем малко назад — предложи Никодим — и да се опитаме да започнем по друг начин. Приемам, че си местен, от тази планета?
— Местен?
— Да, местен. Принадлежиш към това място. Тази е твоята родна планета. Роден си тук.
— Никога — отговори съществото доста възбудено. — Не бих и пикал върху тази планета, ако можех да я избегна. Не бих стоял и най-малката единица време, ако можех да си отида. Дойдох спешно да се спазаря да ме вземете с вас, когато си тръгнете.
— И ти си дошъл като Шекспир? През тунела?
— Естествено, че през тунела. Как иначе да дойда тук?
— Тогава напускането би трябвало да е лесно. Върви в тунела и си тръгни през него.
— Не мога — простена съществото. — Проклетият тунел не работи. Полудял е. Действа само в едната посока. Докарва те тук, но не те връща.
— Но ти каза, че е тунел към звездите. Добих впечатлението, че свързва много звезди.
— Повече, отколкото съзнанието може да преброи, но тук той има нужда от ремонт. Шекспир се опита и аз се опитах, но не можем да го поправим. Шекспир го удряше с юмруците си, риташе го с краката си, крещеше му, наричаше го с ужасни имена. Но не проработи.
— Ако не си от тази планета — рече Хортън, — може би ще ни кажеш какво си.
— Това е съвсем просто. Аз съм месоядно, хищник. Знаете ли какво е хищник?
— Да. Който яде други форми на живот.
— Аз съм хищник — каза съществото, — и съм доволен, че съм такъв. Горд, че съм такъв. Има същества из звездите, които гледат с презрение и ужас хищниците. Те твърдят по погрешка, че не е редно да се ядат себеподобни същества. Казват, че това е жестоко, но аз ви казвам, че няма никаква жестокост. Бърза смърт. Чиста смърт. Абсолютно никакви страдания. По-добре от болестта и старостта.
— Добре тогава — рече Никодим. — Няма нужда да продължаваш. Нямаме нищо против хищниците.
— Шекспир казваше, че хората също са хищници. Но не като мен. С Шекспир си поделяхме месото, което убивах. И сам би убивал, но не бе толкова добър, колкото мен. Аз бях доволен да убивам за Шекспир.
— Обзалагам се, че е така — каза Хортън.
— Сам ли си тук? — попита Никодим. — Единственият ли си от твоя вид върху планетата?
— Единственият — отвърна Хищника. — Дойдох тайно. На никого не съм казал за това.
— Този твой Шекспир — рече Хортън, — и той ли е дошъл тайно?
— Имаше много безскрупулни същества, които биха искали да го намерят, като твърдяха, че им е направил въображаемо зло. Но той не желаеше те да го открият.
— Нима Шекспир е вече мъртъв?
— О, мъртъв е, разбира се. Аз го изядох.
— Какво?
— Само плътта — поясни Хищника. — Внимавах да не изям костите. И няма да се смутя да ви кажа, че бе твърд и жилав, а и миризмата му не ме привличаше. Имаше странен вкус.
Никодим бързо взе думата, за да смени темата.
— Бихме се радвали — каза той, — ако отидем до тунела и видим дали не може да го оправим.
— Наистина ли бихте го сторили, съвсем приятелски? — попита Хищника с благодарност. — Надявах се, че ще го направите. Можете ли да ремонтирате проклетия тунел?
— Не знам — отговори Хортън. — Можем да го погледнем. Не съм инженер…
— Аз — обяви Никодим — мога да стана инженер.
— Можеш на куково лято — сопна се Хортън.
— Ще го погледнем — рече лудият робот.
— Значи всичко е уговорено?