Робърт Йънг
Планетата на сините птици
Корабът се приземи на горска поляна. Тревата под него бе изгорена от дюзите, но наоколо оставаше зелена и танцуваше под летния вятър. Горските дървета над нея правеха реверанси — като срамежливи момчета, облечени в нови летни дрехи.
Мис Минтц трудно повярва на очите си. Бяха й казали, че Денеб–6 е красива планета; бяха й казали, че ако веднъж се приземиш на нея, не ти се иска да я напуснеш; бяха й казали: почакай докато видиш как изгрява луната! Но мис Минтц неизменно скептична към трето лице — множествено число, особено когато се отнасяше до служители в туристическа агенция, затова прие казаното с недоверие.
Но видяното не оставяше и следи от съмнение. Тя слезе по бордовата стълба и стъпи върху танцуващата трева. Със смехове и бутане, учениците от горния клас се смъкваха след нея — като козлета, сякаш вече били в очарователната околност, която силно въздействаше на екскурзията. Блестящият въздух имаше опияняващ мирис, в светлото синьо небе висяха малки бели облачета.
Слязъл на поляната, целият клас започна да говори:
— Виждал ли си толкова зелена трева?
— Погледни небето!
— Казвам ти — това са сини птици!
— Къде?
— Навсякъде! Ето още една!
— И още една!
Тогава мис Минтц ги видя. Гората бе пълна с тях и сърцето й заби ускорено. То заби още по-силно, когато главният офицер Бърк, който отговаряше за реда в екскурзията, застана в отвора над горната част на стълбата и вдигна ръката си, за да въдвори тишина.
— Сините птици могат да почакат — каза той, след като гимназистите утихнаха. После посочи Денеб, блестящ като огромна петромаксова лампа в средата на следобедното небе и продължи: — Когато това слънце залезе, тъмнината настъпва ужасяващо бързо, така, че по-добре е да приведете лагера в порядък — безсмислено е да прекараме още една нощ на борда на кораба.
Хорове от „О, не!“, „В никакъв случай!“, се допълниха от ентусиазирана дейност. Мис Минтц пое командването в свои ръце, като оглави разтоварването на сгъваемите лагерни жилища. След консултация с мистър Бърк, тя избра място в края на гората, удобно разположено до клокочещ ручей. Бунгалата с марка „Джефи“ бяха поставени бързо и първите нощни сенки се разстлаха над малките къщички от пластмаса, приютени всред стволовете на дърветата — съвсем близо до кораба. След това забръмча портативния генератор и електрическите светлини огряха късата „Мейн Стрийт“, после засияха топло в квадратните стъкла на бунгалата.
Столовата бе оборудвана грижливо и малко след залеза церемонно кръстена „Кафенето на Денеб–6“. След кръщаването мъжката част на старшия клас донесе скъпоценни провизии от камерата за дълбоко замразяване на кораба, а женската заговори за поставената задача да се приготви първата истинска храна, откакто класът беше напуснал Земята. Всеки имаше различно мнение по въпроса и мис Минтц се оказа въвлечена в хаоса от козлета, чиито апетит бе изострен от кондензираните закуски и обедните таблетки на Екскурзоводните линии. Тя успя да въведе ред и след малко аромата на печени котлети и пържени картофи апетитно препусна в нощния въздух на Денеб–6.
Мис Минтц се страхуваше, че мистър Бърк е забравил поканата, но накрая с облекчение го видя да се изкачва с широки крачки по „Мейн стрийт“, облечен в синьото и красиво астронавтско облекло.
— Добре дошли в кафенето на Денеб–6 — произнесе тя.
Мистър Бърк помириса нощния въздух.
— Мирише на свински котлети — отбеляза той. — Невъзможно е, вие не сте могли да ги вземете.
— Но ги взехме — потвърди мис Минтц. — Придружени с обелени картофи. Заповядайте, мистър Бърк. Току-що започнахме да сервираме.
Във вътрешността имаше три дълги сгъваеми маси и две по-малки. Мис Минтц избра една от по-малките, по-отдалечена от останалите и едно от момичетата в горния клас се зае да я привежда в ред. Мистър Бърк премигна изненадано, като че ли тя наистина беше келнерка, а той, с мис Минтц се намираха извън града и се бяха отбили за малко да хапнат, преди да вземат обратния превоз към къщи.
Мис Минтц го гледаше през дистанцията на масата и твърдо вярваше в изминалите три дни. Първият беше най-невероятен. Застанал на пасажерската палуба, мистър Бърк й каза „добро утро“ и като че ли спря времето. Преди това не я забелязваше и беше сигурна, че очите му са били привлечени от костюма, който беше облякла. Бе нов костюм — един от двата специално купени за екскурзията. Последен модел, с обърната якичка и младежка пола, която не само гарантира да изглеждаш по-млада, но те кара да се чувстваш такава.
Тя беше сигурна, че причината е костюмът, но на следващия ден не бе вече напълно сигурна, защото излезе облечена с обикновена дълга пола и блуза, с щамповани върху нея планети и звездни кораби, а мистър Бърк отново я поздрави, даже се спря за по-дълго, за да обясни дневното разписание. Същата сутрин, голяма част от речта му бе посветена на монотонността в порциите хранителни таблетки. Той си припомни за „старите дни“ и това бяха свещени възпоменания. Но мистър Бърк не беше много стар, за да си спомня за „старите дни“. Горе-долу имаше възрастта на мис Минтц, която от своя страна бе на двадесет и девет години.