— Те не са негови, за да ги взима, Кол — каза той. — Те бяха мои, преди това на баща ми, на майка му преди него и аз исках… аз исках… — Той не можа да довърши.
— Ти си виновен за това — нахвърли се Корм срещу Барион. — И ти също, ти си му сестра — обърна се той към Марис.
— Добре, Корм — каза тя. — Двамата с Барион сме виновни, защото обичаме Кол и искаме да е щастлив — да не пострада. Но твърде дълго летците следваха сляпо една традиция. Не виждаш ли, че Барион е прав? Всяка година слаби летци получават крилете на своите родители и загиват с тях. Страдат жителите на островите, защото не можем да заменим изгубените криле. Колко са били летците във времето на звездните мореплаватели? Колцина са те днес? Не виждаш ли до какво ни води тази традиция? Крилете са и отговорност, трябва да ги носят онези, които обичат небето, които ще летят всеотдайно и ще ги пазят като очите си. А вместо това рожденото право е единствената мярка, по която ги разпределяме. Не уменията и способностите, а наследствеността. Но за да оцелее, летецът се нуждае от първото. Това е, което обвързва Пристана на ветровете.
— Позорни думи — изръмжа Корм. — Марис, ти не си летец и нямаш право да обсъждаш подобни въпроси. Думите ти са позор за небето и оскърбление за нашата традиция. Ако брат ти реши да се откаже от наследственото си право, това си е негова лична работа. Но няма да му позволя да се подиграва с нашия закон и да предава крилете на когото той поиска. — Той се огледа, заобиколен от смълчаната тълпа. — Къде е Управителят? Нека ни каже какво повелява законът!
Управителят пристъпи напред.
— Законът — подхвана той колебливо, — традицията… но, Корм, този случай е особен. Марис служи добре на Кехлибарен, всички знаем, че се справяше със задачата си. Аз…
— Законът! — настоя Корм.
Управителят поклати глава.
— Да, това е мой дълг, но… законът казва така: ако летец се откаже от крилете си, те трябва да бъдат предадени на най-старшия летец на острова и да бъдат пазени от него и Управителя, докато не се появи нов избраник. Но, Корм — нито един летец досега не се е отказвал от крилете си. Законът е за онези случаи, когато летецът загине, без да е оставил наследник. А в този случай Марис е…
— Законът си е закон — прекъсна го Корм.
— И вие ще го следвате сляпо — вметна Барион.
Корм не му обърна внимание.
— Аз съм най-старши сред летците на Малък Кехлибарен, откакто Ръс спря да лети. Аз ще задържа крилете, додето не намерим някой, достоен да бъде летец, някой, който ще почита традицията и ще уважава по-възрастните.
— Не! — извика Кол. — Искам Марис да получи крилете!
— Нямаш думата — тросна му се Корм. — Ти си безкрил. — После пристъпи напред, наведе се, вдигна строшените криле и се зае методично да ги сгъва.
Марис се огледа за помощ, но положението изглеждаше безнадеждно. Барион разпери ръце, Шали и Хелмър не смееха да срещнат погледа й, а баща й изглеждаше съкрушен. Останалите присъстващи се разпръсваха един по един в мрака.
Управителят застана до нея.
— Марис — подхвана той. — Наистина съжалявам. Ако можех, щях да предам крилете на теб. Законът не трябва да наказва — само да насочва. Но той е закон на летците и аз не мога да тръгна срещу тях. Ако откажа да подкрепя Корм, Малък Кехлибарен ще последва участта на Кенехът и в песните ще ме възпяват като безумец.
— Разбирам — кимна тя.
Пъхнал крилете под мишница, Корм закрачи по брега.
Управителят си тръгна, а Марис се приближи към Ръс.
— Татко… — започна тя.
— Ти вече не си ми дъщеря — каза той бавно и отчетливо. След това й обърна гръб и закуцука към вътрешността на острова.
И на брега останаха само тримата — съкрушени и обезверени. Марис клекна до Кол и го прегърна. Двамата се притиснаха един към друг — деца, които се нуждаят от утеха.
— При мен има място — каза след някое време Барион и гласът му ги извади от унеса им. Те се пуснаха, изправиха се и тръгнаха след певеца, метнал китарата си на рамо.
Дните, които последваха, бяха мрачни и потискащи.
Барион живееше в малка колиба на брега на залива, недалеч от изоставения прогнил пристан. Кол бе щастлив както никога, всеки ден пееше с Барион, уверен, че нищо не може да се изпречи на пътя към отколешната му мечта. Безпокоеше го само фактът, че Ръс не иска да го види, но скоро и той бе забравен. Кол беше млад и бързо откри, че връстниците му го гледат със сляпо обожание — бунтовникът, дръзнал да се изправи срещу закона на възрастните.
Но за Марис нещата не стояха така. Тя рядко излизаше от колибата, освен да се разходи по брега по залез, когато се прибираха рибарските лодки. Не мислеше за друго, освен за това, което бе изгубила. Чувстваше се като уловена в капан, безпомощна. Бе направила всичко, което искаха от нея, бе се справила чудесно и накрая й бяха отнели крилете. Беше се превърнала в пленник на традицията.