Тримата потънаха в мълчание. Марис седеше, свела поглед. „Наистина ли няма никакъв изход?“ — повтаряше си тя. После погледна Барион и каза:
— Одеве спомена нещо за открадване на криле…
Вятърът беше студен и влажен и пришпорваше гневно вълните на изток, откъдето се задаваше бурята.
— Чудесно време за летене — промърмори Марис.
Лодката се люшкаше леко.
Барион се усмихна и се загърна по-плътно с наметалото си.
— Какво пък, поне ще постигнеш мечтата си.
Марис погледна към брега, където се издигаше къщата на Корм. Прозорецът на втория етаж светеше. „Три дни помисли си мрачно тя. — Как досега не го повикаха? Колко още могат да чакат?“ С всеки час Девин бе все по-близо до нейните криле.
— Може би тази вечер, какво мислиш? — попита тя Барион.
Той сви рамене.
— Ти знаеш по-добре от мен — рече, без да вдига глава. — Фарът все още е тъмен. Колко често викат летците?
— Често — замислено каза тя. Но дали щяха да повикат точно Корм? От две вечери обикаляха къщата. Ами ако Управителят използваше само Шали до пристигането на Девин? — Тази работа не ми харесва — промърмори Марис. — Трябва да направим нещо.
Барион потупа прибрания в канията кинжал.
— Бих могъл да го използвам срещу Корм, но няма да го направя. Марис, поддържам те изцяло и Кол ми е като син, но не бих убил за криле. Не. Ще чакаме да светне фарът и да повикат Корм и тогава ще влезем в къщата. Всичко останало е твърде рисковано.
„Да го убием“ — помисли си Марис. Дали щеше да се стигне дотам, ако Корм продължаваше да си стои вкъщи? Изведнъж осъзна, че и това е възможно. Корм си беше Корм, той щеше да упорства докрай. Веднъж бе влизала в къщата му. Спомни си колекцията от обсидианови ножове, окачени на стената. Не, трябваше да има и друг начин.
— Управителят няма да го повика — заяви тя. Интуицията й го подсказваше. — Освен ако не възникне нещо спешно.
Барион оглеждаше облаците на изток.
— Е, и? Едва ли точно ние можем да организираме нещо спешно.
— Затова пък можем да подадем сигнал — каза Марис.
— Хм — отвърна певецът замислено. — Да, това можем. — Той й се усмихна. — Марис, двамата с теб всеки ден нарушаваме закона. Не стига, че искаме да откраднем крилете, но сега ще ме накараш да проникна в кулата и да подам фалшив сигнал. Добре че съм певец, инак щяхме да останем в историята на Кехлибарен като двамата най-големи престъпници.
— И какво пречи това на твоята певческа кариера?
— Кой според теб измисля песните? Предпочитам да ни възпеят като герои.
И двамата се усмихнаха.
Барион стисна греблата и подкара лодката към брега. Скриха я между дърветата близо до дома на Корм.
— Чакай тук — каза Корм. — Аз ще изтичам до кулата. Влез и си вземи крилете веднага щом Корм тръгне.
Марис кимна.
Близо час стоя съвсем сама в непрогледната тъмнина, загледана в блясъка на светкавиците в морето. Скоро бурята щеше да връхлети острова — тя вече усещаше внезапните пориви на вятъра. Най-сетне кулата започна да подава трескаво сигнали. Едва сега Марис осъзна, че Барион е научил отнякъде кодовете. Певецът имаше доста по-широки познания, отколкото бе предполагала. Може би не беше чак такъв лъжец, за какъвто го смятаха.
След минута, докато лежеше притаена в тръстиките, тя чу вратата на Корм да се хлопва и го видя да тича, свел глава, към дърветата. Беше облечен с топли дрехи. Приготвил се беше да лети.
Марис взе един камък и счупи прозореца. За щастие Корм не беше женен и живееше сам. Тя почисти черчевето, след това се вмъкна в къщата. Вътре беше още по-тъмно, но очите й вече бяха свикнали с мрака. Трябваше да открие крилете, своите криле, преди Корм да се върне. Щом стигнеше до кулата, той щеше да разбере, че сигналът е бил фалшив. Барион едва ли щеше да стои там, за да го заловят.
Не се наложи да търси дълго. Крилете бяха зад вратата, на рафта, където Корм държеше и своите. Тя ги вдигна внимателно и прокара пръсти по хладния метал, за да провери подпорите. Този път нямаше да им позволи да й ги отнемат.
Сложи си презрамките и изтича навън. Излезе през вратата и се насочи към горичката, по различен път от този, който беше избрал Корм. Той скоро щеше да се върне и да види, че крилете са изчезнали. Дотогава тя трябваше да е на площадката за излитане.
Отне й половин час, за да стигне горе, и на два пъти трябваше да се спотайва в храсталаците край пътя, за да избягва среща със среднощни пътници. Дори когато стигна върха, там имаше хора — двама от помощниците в хижата, които слизаха към площадката за кацане — размахваха запалени фенери.