Когато бледорозовото сияние на хоризонта започна да поглъща звездите, тя беше прибрала в джобовете си само млечноват къс морско стъкло и една мида. Мидата беше колкото дланта й и тежка, с назъбена, твърда като камък черупка, което означаваше, че ще става за ядене и че месото й ще е черно и сочно. Останалото, на което се натъкна, бяха само полуизгнили парчета дърво.
Тъкмо се готвеше да поеме обратно, както й беше казала майка й, когато зърна в небето металически отблясък — краткотрайно сребристо сияние, сякаш бе изгряла нова звезда, но по-ярка от останалите.
Беше на север от нея, навътре в морето. Тя се загледа натам и след миг звездата блесна отново, този път вляво. Вече знаеше какво вижда: криле на летец, уловили лъчите на слънцето преди те да озарят останалата част от света.
Момичето искаше да го последва, да се затича и да го зърне отблизо. Обожаваше да проследява полета на птиците, на дребните дъждовни птички и на свирепите нощни ястреби, огромните лешояди, но най-вече — летците с техните грамадни сребърни криле, по-добри от крилете на всяка птица. Но беше почти светло, а майка й й бе наредила да си тръгне преди изгрев-слънце.
Тя се затича. Ако беше достатъчно бърза, ако тичаше, може би щеше да успее да погледа поне малко преди майка й да усети, че закъснява. Тичаше все по-бързо покрай ленивите поспаланковци, които току-що бяха излезли да обикалят по брега. Мидата подскачаше в джоба й.
Когато най-сетне доближи площадката на летците — изравнена част от пясъчния плаж, където те най-често кацаха, точно под отвесната скала, от която пък излитаха, небето на изток беше бледооранжево. Тя обичаше да се катери на скалата и да ги наблюдава отблизо, провесила боси крака от ръба, докато вятърът рошеше косите й. Но днес нямаше време. Трябваше да се връща, инак майка й щеше да се ядоса.
И без това беше закъсняла. Летецът тъкмо кацаше.
Той описа последен изящен кръг над пясъчния бряг, разперил криле на двайсетина метра над нея. Тя спря и го загледа, разтворила широко очи. Тъкмо когато се озова над водата, той се наклони, едното сребърно крило посочи надолу, другото — нагоре, после той изведнъж направи обратен завой, изправи крилете и кацна грациозно, едва докосвайки с крака земята.
На брега имаше двама души — млад мъж и възрастна жена. Те изтичаха при летеца, помогнаха му да спре и след това направиха с крилете нещо, от което те се свиха. Двамата ги сгънаха внимателно и прилежно, докато летецът разкопчаваше презрамките, които ги придържаха към тялото му.
Момичето приближи още малко и видя, че това е онзи, когото харесва. Бе виждала много други летци и дори ги познаваше по лице, но само трима от тях идваха насам често — тримата, които живееха на техния остров. Момичето си мислеше, че живеят високо в скалите, в къщи, наподобяващи птичи гнезда, но със стени от безценен сребрист метал. Жената до летеца беше побеляла и намръщена. Младият мъж беше почти момче, чернокос и удивително красив, с приятен глас, който й допадаше. Но любимецът й бе летецът — висок и строен, с широки рамене, каквито имаше баща й, гладко обръснат, с кафяви очи и къдрава рижо-кестенява коса. Вечно беше засмян и изглежда, летеше по-често от другите двама.
— Здрасти — подхвърли той.
Момичето се огледа уплашено, после забеляза, че той й се усмихва.
— Не се плаши — рече й той. — Нищо лошо няма да ти направя.
Тя пристъпи напред. Често бе идвала тук да зяпа летците, но досега никой от тях не я бе заговарял.
— Коя е тази? — обърна се летецът към своя помощник, спрял зад него със сгънатите криле.
Младият мъж повдигна рамене.
— Знам ли? Събирачка на миди. Често я виждам да се навърта тъдява. Да я изпъдя ли?
— Не — рече мъжът, усмихна й се отново и попита: — Защо те е страх? Не се бой, момиченце, нямам нищо против да идваш тук.
— Мама ми е казала да не преча на летците — призна момичето.
Мъжът се разсмя.
— Да де. Е, на мен не ми пречиш. Може някой ден, като порастеш, да идваш тук да ми помагаш — като този младеж например. Какво ще кажеш?
Момичето поклати глава.
— Не.
— Не? — Той повдигна рамене и се усмихна. — Какво искаш тогава? Да летиш?
Момичето кимна пак, едва забележимо. Жената се изхили, но мъжът я скастри с поглед. След това приближи момичето, наведе се и го хвана за ръката.
— Добре тогава — рече той. — Щом смяташ да летиш, първо трябва да се научиш. Искаш ли да се научиш?
— Да.
— Още си малка за крилете — рече летецът. — Я да опитаме. — Той я обгърна със силните си ръце и я вдигна на раменете си, а тя се вкопчи в разрошената му коса. — Не — рече й той. — Не бива да се хващаш, ако ще ставаш летец. Сега ръцете ще ти бъдат криле. Можеш ли да ги разпериш встрани?