Дорел вече се досещаше, че идва неговият ред. Той се изправи някъде в средата на залата и високо каза:
— Дорел от Лаус. Потвърждавам казаното от Марис. Веднага щом пристигна при мен, тя ми предаде крилете и отказа повече да ги носи. Не бих нарекъл това кражба. — Около него се чуха одобрителни възгласи — името му бе добре познато и летците го уважаваха.
Спечелила първата си малка победа, Марис продължи с нарастваща увереност.
— Исках да бъде свикан Съветът заради един въпрос, който, смятам, е важен за всички нас и за нашето бъдеще. Но Корм ме изпревари. — Тя неволно се намръщи. Видя няколко усмихнати лица сред присъстващите, но не можа да определи причината за това. Състрадание? Насмешка? Подкрепа, съгласие?
— Корм твърди, че аз се боря срещу традицията — продължи Марис, — и това е самата истина. Но той пропусна да ви каже защо го правя. Не ви обясни защо се налага да защитава от мен тази традиция. Само защото нещо се е правило дълго време по един и същи начин не означава, че не може да се прави и по друг. Дали хората от родната планета на звездните мореплаватели са летели? И ако не са го правили, означава ли това, че не е редно да се лети? В края на краищата ние не се раждаме с криле като птиците, а крачим по земята. Но дори тогава търсим нови и различни пътища. Ние сме хора и за разлика от животните, имаме един по-различен инстинкт — инстинктът за промяна! Светът около нас непрестанно търпи промени и ако сме умни, ние също ще участваме в този процес, защото само можем да спечелим от това. Традицията крилете да се предават от родителя на неговия наследник е вършила добра работа дълго време. Тя наистина е по-добра от анархия или от предишната традиция за изпитание чрез дуел, която е била разпространена на Изток в така наречените Дни на печал. Но тя не е нито единственият път, нито най-добрият.
— Стига приказки! — изръмжа някой.
Марис огледа залата и с изненада установи, че е Хелмър: беше станал от мястото си на втория ред, скръстил ръце, и се мръщеше.
— Хелмър — твърдо каза Джеймис. — Марис има думата, не ти.
— Не ме интересува — отвърна Хелмър. — Тя напада обичаите ни, но не предлага нищо по-добро. За това си има причина. Традицията е просъществувала толкова дълго просто защото няма по-добро решение. За някои може да е твърде сурова. За теб, Марис, например, защото не си се родила летец. Но такава е твоята съдба, нищо не можеш да направиш.
„Значи и Хелмър“ — помисли си тя, докато той сядаше. Имаше причина да е ядосан — той бе един от онези, които скоро щяха да пострадат от традицията. Макар и още млад, щеше да остане безкрил след не повече от година, когато дъщеря му щеше да навърши пълнолетие и да получи крилете. Беше приел като неизбежна предстоящата загуба, беше се преклонил пред една отколешна традиция. Но сега Марис дръзваше да оспорва едничкото нещо, в което той може би намираше утеха. Ако нещата останеха непроменени, дали след време Хелмър нямаше да намрази дъщеря си, задето й е преотстъпил крилете? Ами Ръс… ако не беше пострадал… ако Кол не се беше родил…
— Да — каза високо Марис, осъзнала, че залата очаква отговора й. — Да, има друго решение, инак не бих посмяла да занимавам Съвета, ако…
— Ако нямаше! — извика някой и всички се засмяха.
Марис се изчерви.
Джеймис удари с длан по масата.
— Марис от Малък Кехлибарен има думата — провикна се той. — Следващият, който я прекъсне, ще бъде изгонен!
Марис му кимна с благодарност.
— Предлагам нов начин, по-добър — заяви тя. — Предлагам крилете да се дават по заслуги. Не по рождение или възраст, а по единствената мярка, която има значение — способностите! — Докато говореше, идеята постепенно изкристализира в съзнанието й. — Предлагам да бъде основана летателна академия, отворена за всички желаещи, за всяко дете, което мечтае за криле. Изискванията, разбира се, трябва да бъдат много високи и всеки неподходящ да бъде връщан. Но нека всички имат право да опитат — децата на рибари, певци, плетачи — всеки, който мечтае и се надява. А за тези, които преминат изпитите, да има последно изпитание. На нашето годишно съревнование да могат да предизвикат летец по свой избор. Ако са достатъчно добри, ако успеят да го надлетят в небето, нека получат неговите криле! По такъв начин крилете винаги ще остават у най-добрите летци. А изгубилият летец ще чака следващата година, за да опита да си ги върне от онзи, който му ги е отнел. Или ако желае, да призове друг, по-слаб летец. Така нито един летец няма да си позволи да изгуби форма или да лети по задължение, а не защото обича небето. Освен това… — Тя погледна отново към Хелмър. — Освен това децата също трябва да извоюват от родителите си правото да летят. Нито един летец не бива да остава на земята само защото детето му е навършило пълнолетие и е получило право върху крилете му, въпреки че още не притежава нужните умения. Мерило за всичко да бъде не традицията, а нашите способности и умения!