Внезапно гневът й се изпари и тя се отпусна в креслото. В залата се възцари напрегната тишина. Джеймис замислено гледаше право пред себе си. Никой не помръдна. Накрая Джеймис вдигна ръка и посочи някого.
Високо под покрива един възрастен мъж с увиснала безжизнено дясна ръка се бе изправил под трепкащата светлина на факлата. Всички се обърнаха към него.
— Ръс, от Малък Кехлибарен — каза той. Говореше съвсем спокойно. — Приятели, Марис е права. Държахме се като глупаци. И никой от нас не беше по-голям глупак от мен. Съвсем наскоро стоях на брега и заявих пред всички, че нямам дъщеря. Тази вечер бих искал да си взема думите обратно, защото отново повярвах, че Марис е моя дъщеря. Тя ме накара да се гордея. Вярно, че не е кръв от кръвта ми. Истинският й баща е бил рибар, по-достоен човек от мен. И аз я обичах, но малко, и единственото, което направих за нея, бе, че я научих да лети. Не беше трудно — тя изгаряше от желание. Моят малък Дървокрил. Нищо не можеше да я спре, нищичко. Дори аз, колкото и да се опитвах, след като се роди Кол. Марис е най-добрият летец на Кехлибарен и кръвта ми няма нищо общо с това. Всичко е плод на желанието и мечтите й. И ако вие, мои братя летци, наистина храните такова презрение към децата на безкрилите, трябва да се срамувате от това. Нима сте изгубили вяра в децата си? Толкова ли сте сигурни, че не ще успеете да защитите крилете си от предизвикателствата на рибарските деца? — Ръс поклати глава. — Не зная. Аз съм стар човек и напоследък животът ми доста се обърка. Но едно ще ви кажа: ако можех отново да си върна ръката, никой нямаше да ми отнеме крилете, пък дори и ако е син на нощен ястреб. Никой не би могъл да отнеме крилете и от Марис, освен ако тя сама не се откаже от тях. Ако успеете да научите децата си да летят, небето ще е тяхно. Щом толкова се гордеете, че ги притежавате, докажете на всички, че това не е напразно, а инак ги предайте на онези, които наистина ги заслужават.
Ръс седна и тъмнината в горната част на залата го погълна. Корм понечи да каже нещо, но Джеймис Старши го спря.
— Чухме достатъчно от теб. — Корм премигна изненадано. — Сега аз ще говоря — продължи Джеймис. — А след това ще гласуваме. Ръс каза мъдри слова, но искам да добавя още нещо. Не сме ли — всички ние — потомци на звездните мореплаватели? Всички жители на Пристана на ветровете са всъщност едно голямо семейство. Всеки от вас, какъвто и да е сега, ще намери в рода си хора, които, по едно или друго време, са били летци. Помислете върху това, приятели. И не забравяйте, че докато най-голямото ви дете ще носи и ползва крилете, неговите по-малки братя и сестри ще си останат безкрили. Трябва ли наистина да ги лишим завинаги от ветровете, само защото са се родили по-късно? — Джеймис се усмихна. — Може би сега му е мястото да добавя, че аз съм вторият син на майка ми. По-големият ми брат загина в една буря половин година преди да навърши пълнолетие. Така ми се удаде тази възможност. — Той огледа двамата Управители, които бяха мълчали през цялата вечер. Наведе се, прошепна нещо на единия, който кимна, сетне и на другия.
— Ние смятаме, че предложението на Корм Марис от Малък Кехлибарен да бъде обявена за престъпник, не подлежи на гласуване — обяви Джеймис. — А сега ще гласуваме предложението на Марис за изграждане на летателна академия. Аз гласувам „за“.
След тези думи вече нямаше никакво съмнение.
Всичко свърши. Марис беше объркана и замаяна от победата. Все още не можеше да повярва, че Съветът наистина е приключил и че повече не се налага да се бори. Въздухът отвън беше свеж и влажен, духаше силен източен вятър. Тя спря на стълбите да се полюбува на гледката. Около нея се трупаха приятели и непознати — искаха да си поговорят. Дорел я прегръщаше през раменете, но не задаваше въпроси, нито я разпитваше, просто беше до нея, опора в трудния момент. „Сега какво? — зачуди се тя. — Отново у дома?“ Къде ли беше Кол? Дали не бе отишъл при Барион, за да се качи на кораба?
Тълпата се разтвори. Пред нея стоеше Ръс, а до него бе застанал Джеймис. Вторият й баща й протягаше криле.
— Марис…
— Татко? — каза тя с разтреперан глас.
— Така трябваше да стане много по-рано — продължи той усмихнато. — Гордея се, че отново мога да те наричам своя дъщеря, въпреки онова, което направих. Още по-горд ще бъда, ако носиш моите криле.
— Ти ги извоюва — допълни Джеймис. — Старите правила вече не важат, благодарение на теб. Докато заработи академията, само ти и Девин имате право на тези криле. Но ти ще се грижиш за тях по-добре от него.
Ръцете й сами се протегнаха към крилете на Ръс. Отново бяха нейни!