— Да — отвърна тя, повдигна ръце и ги разпери като криле.
— Скоро ръцете ти ще се изморят — предупреди я той. — Но ти не бива да ги отпускаш. Не и ако искаш да се научиш да летиш. Летецът трябва да има силни ръце, които никога не се изморяват.
— Аз съм силна — не се предаваше момичето.
— Хубаво. Готова ли си за полет?
— Да! — Тя размаха ръце.
— Не, не, не — спря я той. — Не махай. Ние не сме като птиците. Мислех, че си ни наблюдавала.
Момичето се опита да си спомни какво е виждала.
— Хвърчила — извика тя зарадвано. — Носите се като хвърчила.
— Понякога — кимна доволно летецът. — И като нощни ястреби и други птици. Ние не летим, момиченце. Ние планираме като хвърчилата. Носим се по вятъра. Ето защо не бива да махаш с криле, трябва да държиш ръцете си изпънати и да се опиташ да почувстваш вятъра. Усещаш ли го сега?
— Да. — Вятърът беше топъл и носеше мириса на море.
— Улови го тогава с ръцете си. Остави го да те понесе.
Тя затвори очи и се опита да почувства вятъра с ръцете си.
И полетя…
Летецът се бе затичал по пясъка, сякаш го гонеше вятърът. Наклонеше ли се тя, и той се накланяше, сменяйки бързо посоката. Тя държеше ръцете си изпънати и вятърът сякаш се усилваше и сега вече той бягаше с пълна сила, а тя подскачаше върху раменете му.
— Ще ме отнесеш във водата! — извика й. — Обърни, обърни!
Тя наклони криле, така както го бе наблюдавала да прави често, едната ръка надолу, а другата нагоре, а летецът сви надясно и започна да описва кръг. Тя отново изправи ръце и той се понесе към мястото, откъдето бяха тръгнали.
Тичаше и тичаше, а тя летеше, докато двамата не останаха без дъх. Но се смееха.
Най-сетне той спря и каза:
— Стига толкова. Един начинаещ летец не бива да остава твърде дълго във въздуха. — Свали я от раменете си и я пусна да стъпи на пясъка. — Това е то — рече засмяно.
Ръцете я боляха от неудобната поза, но беше толкова развълнувана, че щеше да се пръсне, макар да знаеше, че вкъщи я чакат неприятности. Слънцето беше високо над хоризонта.
— Благодаря — измърмори тя, все още задъхана от полета.
— Аз съм Ръс — представи се той. — Ела пак, ако искаш да летиш. Аз си нямам мои малки летци.
Момичето кимна ентусиазирано.
— Ами ти? — попита той, докато изтупваше пясъка от дрехите си. — Как се казваш?
— Марис — отвърна тя.
— Хубаво име — усмихна се летецът. — Е, аз трябва да тръгвам, Марис. Но може друг път пак да полетим, а? — Той й се усмихна отново, обърна се и закрачи по брега. Двамата му помощници се присъединиха към него — мъжът носеше крилете. Веднага го заговориха и тя чу смеха му.
Изведнъж Марис се затича след него, зад петите й хвърчеше пясък. Той я чу и се обърна.
— Какво има?
— Заповядай. — Тя бръкна в джоба си и му подаде мидата.
На лицето му се изписа изненада, която изчезна в сиянието на топлата му усмивка, и той прие мидата съвсем сериозно.
Тя вдигна ръце, прегърна го внезапно и силно и после побягна. Тичаше с разперени ръце, толкова бързо, че сякаш летеше.
Първа част
Бури
Марис яздеше бурята на десетина стъпки над морето, укротила вятъра с широките криле от плат и метал. Летеше безстрашно, главоломно, наслаждавайки се на опасността, усещаше водните пръски върху лицето си и не обръщаше внимание на студа. Небето беше кобалтовосиньо, вятърът се усилваше постоянно, а тя имаше криле — и това бе достатъчно. Знаеше, че може да умре всеки миг, но щеше да умре щастлива.
Летеше по-добре от всякога, гмуркаше се и се плъзгаше между въздушните течения, без да се замисли, улавяше възходящите и низходящите ветрове, които я отнасяха все по-далеч и по-бързо. Избягваше погрешните стъпки, а и не се налагаше да се издига рязко над вълните на океана — този път се упражняваше единствено за удоволствие. Щеше да е много по-безопасно да лети нависоко като дете — на достатъчно разстояние от развълнуваната шир, където бе толкова лесно да допусне някоя грешка. Но като истински летец Марис се плъзгаше почти над повърхността — там, където незначително отклонение от траекторията и дори мимолетно опиране на крилото във водата би довело до падане. И до неизбежен край — не можеш да доплуваш до брега с криле, чийто размах е двайсет стъпки.
Марис беше дръзка, но пък познаваше ветровете.
Отпред зърна шията на сцила — черно змиеподобно въже на фона на хоризонта. Реагира почти без да се замисли. С дясната ръка издърпа кожената дръжка на крилото, лявата избута другото нагоре. Тялото й се наклони встрани. Големите сребристи криле — тънки и толкова леки, че почти не усещаше тежестта им, но затова пък неимоверно здрави — й се подчиниха покорно. Краят на едното почти опря белите шапки на вълните под нея, другото се издигна, но Марис хвана възходящия вятър и започна да набира височина.