— О, татко! — извика Марис и разплакана се хвърли в обятията му.
Когато се овладя и сълзите й спряха, всички се изкатериха на скалата на летците, където вече се беше струпала доста голяма тълпа.
— Хайде да отидем на Ейрие — предложи тя на Дорел. Изведнъж до него се появи и Гарт. — Гарт! Тръгвай с нас! Ще празнуваме!
— Съгласен съм — каза Дорел. — Но дали Ейрие е най-подходящото място?
Марис се изчерви.
— О, не, разбира се! — И огледа тълпата. — По-добре да идем у дома, на Малък Кехлибарен, където с нас ще са всички — татко, Управителят, Джеймис, Барион, ако успеем да го намерим… — В този момент зърна Кол, който тичаше към нея със светнало лице.
— Марис! Марис! — Той спря пред нея и я прегърна.
— Къде отиваш?
— Тръгвам с Барион, ще пишем заедно песен. Тъкмо я започнахме. Ще стане много добра — усещам, че се получава. Посветена е на теб.
— На мен?
Той очевидно беше много горд от себе си.
— Да. Ще се прочуеш. Всички ще я пеят и ще знаят историята ти.
— Те вече я знаят — намеси се Дорел. — Повярвай ми.
— О, имах предвид, че ще остане във времето. Дори идните поколения ще я знаят. Тази песен ще промени света.
„Може и да е истина“ — мислеше си по-късно Марис, докато си слагаше крилете, а после се издигна в небето, следвана от Дорел и Гарт. Но в този момент промяната на света не й се струваше толкова важна, колкото вятърът в косите й и познатото усещане, че се рее в небесата, които доскоро смяташе за изгубени завинаги. Отново беше щастлива.
Втора част
Еднокрил
Най-странното нещо за смъртта е колко лесно настъпва и с какво невероятно спокойствие и красота е придружена.
Марис неочаквано се озова в безветрието. Миг преди това бурята все още бушуваше около нея. Дъждът я плискаше в очите и се стичаше по бузите й, тропаше с метален звън по изпънатите й криле, а ветровете я люшкаха насам-натам, сякаш за първи път летеше в небето. Ръцете я боляха от продължителното усилие да надвиват напора на вятъра. Тъмни облаци закриваха хоризонта, океанът под нея се бърчеше в разпенени вълни и никъде — докъдето й стигаше взорът — не се виждаше късче земя. Марис проклинаше на глас и продължаваше да се надпреварва с вятъра.
И тогава неочаквано я обгърна мъртвешко спокойствие.
Ветровете утихнаха, дори дъждът спря. Морето престана да се вълнува. Облаците се отдръпнаха и се озоваха безкрайно далече. Настъпи зловеща тишина, сякаш времето бе спряло да си поеме дъх.
В безветрието, въпреки разперените си криле, Марис започна да пада.
Губеше височина бавно и постепенно, носеше се надолу грациозно, но падането й беше неизбежно. Без никакъв ветрец, който да я подхване, тя се спускаше все по-ниско и по-ниско. Струваше й се, че това ще продължи вечно. Далеч напред вече виждаше мястото, където щеше да се удари във водата.
Летателните й инстинкти я подтикваха да се бори. Тя се наклони наляво и надясно, опита се да изравни полета, с надежда да улови някакво, дори най-слабо възходящо течение от застиналия океан. Дългите двайсет стъпки криле се издигаха и спускаха, един проникнал през облаците слънчев лъч блестеше ярко по повърхността им. Но нищо не можеше да забави снижаването й.
Изведнъж я завладя странно спокойствие, като това, което цареше около нея. Беше се примирила със съдбата и в душата й се възцари мир; дори почувства облекчение от края на дългата битка с ветровете. Винаги беше била играчка на тяхната воля, никога не ги бе държала истински под свой контрол. Те бяха необуздани и силни, а тя — твърде слаба и немощна. Да мисли иначе би било истинско безумие. Вдигна глава. Почти очакваше да зърне призрачните летци, за които се говореше, че кръжали из безветрието.
Върховете на обувките й опряха водната повърхност, после тялото й разчупи сивкавото, гладко огледало на океана. Сблъсъкът с ледената вода я опари като огън и тя започна да потъва…
… когато се свести, едва си поемаше дъх.
Тишината кънтеше в ушите й, потта по тялото й изсъхваше бързо от прохладния въздух. Тя седна и се огледа, полузаслепена и объркана. В огнището в ъгъла пращяха въглени, но разположението бе различно от това на хижата в Ейрие. Миришеше на влага и на морски водорасли.
Миризмата й помогна да си спомни. „В академията съм — помисли си тя облекчено, — в «Дървокрил».“ И изведнъж всички сенки се подредиха в позната картина. Напрежението я напускаше бавно. Тя разтърси глава, за да се събуди напълно, смъкна мокрия вълнен пуловер, отиде до огнището и запали една свещ.
Видя малка глинена кана до леглото и се усмихна. Ето нещо, което щеше да й помогне да прогони кошмарите.