— Мога да отнеса съобщението директно до Изтока — предложи Марис.
— Не — отвърна Сена. — Нужна си ни тук. Просто предай думите ми в Голям Шотан и се връщай — трябва да наглеждаш нашите пиленца. — Тя се надигна тежко от креслото и Марис се втурна да й помогне. — А сега да вървим на закуска. Искам да се нахраниш добре, преди да тръгнеш, а ти губя времето с приказки. Другите сигурно вече са изяли всичко.
Но въпреки опасенията на Сена закуската ги очакваше. Утрото беше хладно и влажно, но двете огнища в голямото помещение създаваха чувство за уют и топлина. Мебелировката беше оскъдна, почти спартанска: три дълги дървени маси със скамейки от всяка страна. На скамейките седяха двайсетина ученици — разговаряха оживено, шегуваха се и се смееха. Най-възрастната ученичка бе само с две години по-млада от Марис, а най-младият бе момче, едва навършило десет.
Щом двете жени влязоха в трапезарията, се възцари тишина. Чуваше се само приглушено потропване на прибори.
Марис получи парче хляб и купа овесена каша с мед от Кер, ухилен младеж, който днес бе дежурен по кухня, и се настани на свободното място в края на най-близката скамейка. Докато се хранеше, разговаряше любезно с учениците, но усещаше, че разговорът не им е по душа. Не можеше да ги вини. Спомни си как се чувстваше тя самата преди години, когато мечтата й да стане летец бе на път да се провали. „Въздушният дом“ не беше първата затворена академия. Преди нея същата участ бе сполетяла академията на безлюдния остров-континент Артелия след три неуспешни години и академиите в Южния архипелаг и Външните острови. След затварянето на „Въздушния дом“ „Дървокрил“ оставаше единствената действаща летателна школа. Нищо чудно, че учениците бяха толкова потиснати.
Марис отопи купата с парче хляб, сдъвка го и се надигна от масата.
— Сена, няма да се върна по-рано от утре сутринта — каза тя, докато прекрачваше скамейката. — След Голям Шотан ще намина до Ейрие.
Сена вдигна глава от купата си и кимна.
— Чудесно. Днес ще пусна да летят Лея и Кърт. Останалите ще се упражняват. Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.
Марис почувства, че някой стои зад гърба й. Обърна се и видя, че С’Рела я гледа въпросително.
— Марис, може ли да ти помогна с крилете?
— Разбира се. Благодаря ти.
Момичето се усмихна.
Минаха по късия коридор до помещението, където държаха крилете. На стената бяха окачени три чифта — единият беше на Марис, а другите два на академията. Бяха ги получили от останали без наследници възрастни летци. Нищо чудно, че випускниците на академията се представяха толкова слабо на състезанията, помисли си Марис, докато оглеждаше крилете. Децата на летците се упражняваха в небето всеки ден, докато в академиите, които страдаха от недостиг на криле, учениците трябваше да чакат реда си по няколко дни. На земята не можеш да научиш много.
Тя вдигна крилете от рафта и се опита да прогони неприятните мисли. С’Рела застана до нея и й помогна да ги разгъне и да нагласи презрамките на ръцете си. Марис проверяваше грижливо всяко съчленение и опипваше с пръсти гъвкавостта на подпорите и здравината на плата. Всеки пропуск, дори най-малкият, можеше да й струва твърде скъпо по време на полета.
— Ужасно е, че са затворили „Въздушния дом“ — мърмореше С’Рела. — Преди години стана същото и с Южната академия. Тъкмо бях постъпила там, а се наложи да се местя в „Дървокрил“.
Марис спря и я погледна. Беше забравила, че срамежливото южняшко момиче е жертва на още едно затваряне.
— Един от учениците от „Въздушния дом“ е помолил да го прехвърлят тук — както направи ти — рече тя. — Вече няма да си съвсем сама сред дръпнатите западняци. — Тя се усмихна.
— Не ти ли е мъчно за вкъщи? — попита неочаквано С’Рела.
Марис се замисли.
— Честно казано, не зная какво е да имаш собствен дом. Домът ми е там, където се чувствам добре.
С’Рела прие думите й спокойно.
— Сигурно е нормално да се чувстваш така, когато си летец. Повечето летци ли мислят като теб?
— Поне част — отвърна Марис и отново почна да си нагласява крилете. — Но не всички, разбира се. Ще ми помогнеш ли да разгъна този край? Благодаря. Не го казах, защото съм летец, а само защото къщата, в която израснах, отдавна се е срутила, а нямам друг дом. Баща ми — вторият ми баща — умря преди три години. Жена му почина доста преди това, а моите родители са умрели отдавна. Брат ми Кол, той е певец, отплава към Външните острови. След като замина, къщата ни на Малък Кехлибарен ми се стори ужасно пуста и голяма. Оттогава почти не съм се прибирала. Зная, че Управителят би предпочел третият му летец да остане на острова, но засега се справя и с двама. — Тя повдигна рамене. — Повечето ми приятели са летци.