— Разбирам.
Марис втренчи поглед в лицето й.
— Май ти е мъчно за дома?
С’Рела кимна.
— Да. Тук всичко е различно. Учениците в академията не са като хората, сред които съм израсла.
— Един летец трябва да свиква с тези неща.
— Така е. Но там остана един човек, когото обичах. Искахме да се оженим, но аз знаех, че няма да се получи. Обичах го — всъщност още го обичам — но повече от всичко исках да стана летец. Ще ме разбереш.
— Разбирам те — кимна Марис. — Може би след като спечелиш криле, двамата…
— Не. Той никога не напуска острова си. Не може, защото е фермер и има земя, за която трябва да се грижи. Той… не ме е молил да се откажа от мечтата си, така че и аз не мога да поискам от него да остави земята.
— Много летци са се женили за фермери — опита се да я успокои Марис. — Би могла да се върнеш.
— Не и без криле — заяви твърдо С’Рела. — Не ме е грижа колко време ще ми трябва. Но зная, че когато спечеля крилете си, той вече ще се е задомил. Няма друг изход — фермерството не е работа за сам човек. Трябва му жена, която да обича земята и да му роди много деца.
Марис мълчеше.
— Както и да е, аз направих своя избор — продължи С’Рела. — Само дето понякога… ми е мъчно за вкъщи. Чувствам се самотна.
— Разбирам — каза Марис и сложи ръка на рамото на С’Рела. — Хайде, че ме чака работа.
С’Рела тръгна напред. Марис прибра крилете към тялото си и я последва към изхода. Небето отвън бе сиво, скрито от ниски, плътни облаци, но солената миризма на океана изпълваше Марис с нетърпение да се разкърши.
Тя разпери ръце, кимна на С’Рела, усмихна й се и се затича по площадката. Само след четири крачки вече се носеше над океана. Първите няколко секунди полетя надолу, после крилете й се разтвориха с плющене, повдигнаха я рязко и превърнаха спускането й в полет. Както винаги по тялото й сякаш премина електрически ток, дъхът й секна и я пронизаха хиляди невидими игли. Радостта от полета бе по-силна и по-ярка от всяко друго чувство, което бе изпитвала. По-силна дори от любовта. Свирепият западен вятър я прегърна в обятията си и я понесе.
Голям Шотан лежеше на север, но за момент Марис остави на вятъра да я носи където си иска, наслаждавайки се на свободата на полета, преди да подхване мъчителната игра на надлъгване с ветровете. Недалеч от нея прелетя ято дъждовни птици, всяка в различен ярък цвят — пришпорваше ги наближаващата буря. Марис ги последва, набирайки височина, докато накрая Морски зъб не се превърна в сиво-зеленикаво петънце вляво и зад нея, по-малко от длан. Вече се виждаше Яйцевидният остров, а в мъгливата далечина зад него прозираха южните брегове на Голям Шотан.
Марис започна да кръжи — нарочно забавяше скоростта, за да не подмине целта на полета си. С изострените си сетива долавяше противоположни въздушни течения, които я мамеха да се отправи на север, и тя се издигна още по-високо, където въздухът бе смразяващо студен. Сега вече Голям Шотан и Яйцевидният остров бяха разстлани пред нея върху металносивия океан като карта на масата. Тя зърна поклащащите се в залива миниатюрни рибарски лодки, кръжащите над тях чайки и ято морски котки в тесния залив на Яйцевидния остров.
Изведнъж осъзна, че е излъгала С’Рела. Всъщност тя имаше свой дом и той беше тук, в небето, сред студените ветрове и с привързани на ръцете криле. Светът под нея, където царуваше политиката и търговията, а хората се безпокояха за прехрана, пари и войни, този свят й беше чужд дори в най-мирни времена. Тя беше летец и като всички летци не се чувстваше пълноценна, когато си сваляше крилете.
Усмихна се при тази мисъл и се гмурна във вятъра.
Управителят на Голям Шотан — най-стария, най-богатия и най-гъсто заселения остров — беше зает човек, погълнат от безброй задължения. Когато Марис пристигна, той тъкмо бе свикал съвета — доколкото тя разбра, ставаше дума за някакъв рибарски спор между Малък Шотан и Скълни — но въпреки това излезе, за да се срещне с нея. Летците бяха равни по ранг на Управителите и дори за един толкова могъщ сановник като Управителя на Голям Шотан беше недопустимо да проявява пренебрежение. След като изслуша безстрастно посланието й, той я увери, че думите на Сена ще бъдат пратени на Изток с друг летец още на следващата сутрин.
Марис окачи крилете си на стената на заседателната зала в къщата на Стария капитан, както бе наречена резиденцията на Управителя, и излезе да се разходи из градските улици. Това беше единственият истински град на Пристана на ветровете: първият, най-старият и най-големият. Наричаше се Градът на бурите, градът, построен от древните звездни мореплаватели. За Марис той притежаваше невероятно очарование. Навсякъде стърчаха вятърни мелници — грамадните им перки се въртяха на фона на сивото небе. Тук живееха повече хора, отколкото в Голям и Малък Кехлибарен, взети заедно. Имаше какви ли не магазинчета и работилнички, в които продаваха както полезни неща, така и всякакъв род дрънкулки.