— Мислех, че Гарт може да намине. — Той се поколеба. — Трябваше да се срещнем тук днес следобед, но той не дойде. Нищо особено: каза ми, че щял да отнесе едно съобщение до Кълхол и можело да се отбие на връщане да пийнем.
— Може да си пие някъде сам — опита се да го успокои тя. — Нали го познаваш? Или да го е задържало нещо друго.
Но докато го казваше, също почувства безпокойство. Последния път, когато бе видяла Гарт, той бе наддал доста на тегло — което винаги бе опасно за един действащ летец. Освен това напоследък се увличаше по забави, особено ако бяха придружени с пийване и хапване. Надяваше се, че не му се е случило нещо лошо. Не беше от летците, които рискуват безразсъдно живота си, но и никога не се бе чувствал прекалено уверен във въздуха. Напоследък реакциите му очевидно се бяха забавили.
— Права си — отвърна Дорел. — Гарт може да се погрижи за себе си. Сигурно е срещнал приятели в Кълхол и ме е забравил. Вярно, той обича да си пийва, но никога не лети пиян. Какво пък, да прави каквото ще.
Очите им се срещнаха и двамата се преместиха на ниската кушетка до огъня. Там поне за известно време успяха да забравят страховете и противоречията си — пиха вино и чай и си припомняха отминалите времена. По-късно през нощта споделиха едно и също легло и още общи спомени. „Хубаво е да се притиснеш към човек, който те обича“ — мислеше си Марис след толкова много самотни нощи в леглото. И сложила глава на гърдите на Дорел, най-сетне заспа успокоена и щастлива.
Но отново сънува, че пада.
На следващата сутрин стана рано, изплашена и обезпокоена от съня. Остави Дорел да си доспи и слезе долу да закусва. Щом слънцето се показа на хоризонта, си сложи крилете и се отдаде на сутрешния вятър. По обед вече беше на Морски зъб и скоро се вдигна в небето, за да пази Ян, един от най-малките ученици в академията.
Още седмица остана да работи в „Дървокрил“ — следеше неуверения напредък на децата. Помагаше с упражненията, а вечер около огнището им разказваше истории за прочути летци и техните подвизи.
Но с течение на времето се чувстваше все по-виновна заради дългото си отсъствие от Малък Кехлибарен и накрая реши да си тръгне, като обеща на Сена да се върне при първа възможност.
Полетът до Малък Кехлибарен обикновено отнемаше цял ден. Беше напълно изтощена, когато най-сетне видя светлините на сигналната кула, и малко след като кацна, се отпусна щастливо в собственото си легло. Но чаршафите бяха студени, а стаята прашна и не можа веднага да заспи. Дълго се въртя в леглото, накрая стана да потърси храна, но в кухнята нямаше нищо. Върна се и си легна — гладна и нещастна.
Управителят я посрещна любезно, но хладно, когато на следващата сутрин отиде да го поздрави.
— Имахме доста работа — подхвана направо той. — На няколко пъти пращах да те викат, но все те нямаше. Вместо теб трябваше да летят Корм и Шали. Марис, за тях това е доста уморително. А и Шали е бременна. Нима ще останем само с един летец, сякаш сме някой малък остров?
— Ако има някаква задача за мен, веднага ще я свърша — отвърна Марис. Не можеше да отрече, че укорът му беше справедлив, ала от друга страна, бе обещала да се върне на Морски зъб.
Управителят се намръщи, но не можеше да направи нищо повече. Предаде й съобщението — някакво дълго послание до търговците на Поуит за размяна на семена срещу брезент, но само ако пратят кораб, за да го вземат, и добави към това една желязна монета, с която да им заплати за подкрепата им в спора между Кехлибарен и Кеселар. Марис запомни съобщението дума по дума, без да вниква в смисъла му, както правеха всички летци. Малко след това се изкатери на скалата и литна в небето.
И през следващите дни Управителят непрестанно й намираше работа — явно за да не й даде възможност да мисли за връщане. Щом се прибереше от поредния полет, я пращаше на следващия — общо четири пъти до Поуит, два до Малък Шотан, два пъти до Голям Кехлибарен и Лаус (Дорел не си беше вкъщи) и веднъж на един дълъг полет на изток чак до Ястребова скала.
Когато най-сетне намери пролука, за да се върне на Морски зъб, до състезанието оставаха само три седмици.
— Колко от учениците ще подкрепиш за състезанието? — попита Марис. Навън духаше силен вятър и валеше проливен дъжд, но зад дебелите стени цареше почти пълна тишина. Сена седеше на едно ниско столче и си кърпеше ризата, а Марис се беше изправила до нея, за да е по-близо до огнището.
— Тъкмо мислех да поискам съвета ти по този въпрос — отвърна Сена. — Четирима, най-много пет тази година.
— С’Рела със сигурност — замислено каза Марис. — Деймън. Те са най-добрите. Освен тях — Шер и може би Лея? Или Лиан?