Смъртта, смъртта в небесата, ето кое не й даваше покой, но животът й нямаше да свърши по този начин — издърпана от въздуха като разсеяна чайка, случаен обяд за някое изгладняло чудовище.
След минута застигна сцилата и описа бавен кръг малко извън обсега й. Отгоре различаваше добре туловището й, едва скрито под вълните, редиците гладки черни перки, които гребяха ритмично. Миниатюрната глава се полюшваше върху дългата шия, но не й обръщаше внимание. „Може би вече е опитвала летец и не й харесва вкусът“ — помисли си Марис.
Вятърът ставаше все по-студен и носеше големи солени капки. Бурята набираше сила, тя усещаше, че въздухът се тресе. Обхваната от възбуда, Марис остави сцилата далеч зад себе си. Отново беше сама и се носеше без никакво усилие през пустия, стъмващ се свят на море и небе. Единственият звук бе свистенето на вятъра в крилете.
После от морето израсна островът — нейната цел. Тя въздъхна, натъжена, че идва краят на полета, и се приготви за спускане.
Джина и Тор, двама от местните безкрили — Марис не знаеше с какво се занимават, когато не трябваше да се грижат за крилете на долитащите летци — бяха дежурни на площадката за приземяване. Тя описа кръг над тях, за да им привлече вниманието. Те скочиха от мекия пясък и й помахаха. Втория път, когато се приближи, вече бяха готови. Марис се спускаше все по-ниско и по-ниско. Когато краката й бяха само на сантиметри от земята, Джина и Тор се затичаха по пясъка успоредно с нея, всеки зад едно крило. Пръстите й се заровиха в земята и тя заора, вдигайки фонтани от пясък.
Малко по-нататък спря и остана да лежи по корем върху хладния сух пясък. Чувстваше се глупаво. Един приземил се летец е като обърната по гръб костенурка. Можеше да стане, разбира се, но това беше сложен и несръчен процес. Но все пак приземяването беше добро.
Джина и Тор започнаха да сгъват крилете, сегмент по сегмент. Всеки опорен сегмент излизаше от жлеба и се обръщаше върху следващия и платът между тях увисваше. Накрая зад гърба й остана само централната ос, от която се спускаха две парчета сребриста тъкан.
— Очаквахме Кол — каза Джина, докато сгъваше последния сегмент. Късата й черна коса стърчеше като бодили над лицето.
Марис поклати глава. Наистина бе ред на Кол, но тя нямаше търпение да се вдигне във въздуха. Беше взела крилете — те все още бяха нейни — преди той да стане.
— Другата седмица сигурно го чакат доста полети — жизнерадостно подхвърли Тор. Имаше още пясък в русата му коса и малко трепереше от студения вятър, но въпреки това се усмихваше. — Ще лети колкото му душа иска. — Той застана пред Марис и й помогна да откачи крилете.
— Аз ще ги нося — тросна му се тя нетърпеливо, подравнена от съвсем невинните му реплики. Нима той можеше да я разбере? Как би могъл който и да било от тях да вникне в душата й? Та те бяха безкрили!
Тя закрачи нагоре по склона към хижата, а Джина и Тор я последваха. Първо пи, освежи се, а след това застана пред камината да се изсуши и постопли. На въпросите, зададени с приятелски тон, отговаряше лаконично, опитваше се да ги накара да млъкнат, да разберат, че не й е до разговори, да не й позволяват да си спомни, че това й е за последен път. Макар и разочаровани, всички уважаваха желанието й, защото беше летец. За безкрилите летците бяха редовният източник за връзка с другите острови. Океанът, раздиран от постоянни бури, населен със сцили, морски котки и други хищници, беше твърде опасен за редовни пътувания с кораби, с изключение на островите от една и съща група. Летците бяха средството за връзка, очакваха ги с нетърпение, за да чуят новини, клюки, слухове, песни, разкази, легенди.
— Управителят те чака веднага щом си починеш — припомни й Джина и я докосна по рамото. Марис се отдръпна и си помисли: „Да, за теб е достатъчно, че прислужваш на летците. Сигурно мечтаеш да се омъжиш за летец, за Кол например, когато той остарее, но нямаш никаква представа какво е за мен, че Кол ще продължи да бъде летец, а аз — не“. Но вместо това каза:
— Готова съм още сега. Полетът не беше труден. Имах попътен вятър.
Джина я отведе в съседната стая, където Управителят очакваше съобщението й. Както и другата стая, и тази беше продълговата и оскъдно мебелирана, но в камината пламтеше ярък огън. Управителят — седеше на меко кресло до камината — се изправи, когато Марис влезе. Летците винаги бяха посрещани като равни, дори на острови, на които Управителите се почитаха като богове и имаха почти божествена власт.