— Марис, всичко, което искам от теб, е да ми помогнеш да завърша обучението му.
— И какво очакваш да направя?
— Нищо повече от това, което вече си направила за другите. Посочи му грешките. Научи го на онова, което са ти дали годините полети, покажи му всичко, сякаш е твое дете. Съветвай го. Насърчавай го. Предизвиквай го. Той е твърде добър, за да може да се сравнява с моите ученици и да спечели нещо от това. Видя днес, че не иска да ме слуша. Аз съм стара и саката и летя само в сънищата си. Но ти си действащ летец, при това с репутацията на една от най-добрите. Той се нуждае от теб.
— Всъщност… може би бих могла да му дам някой и друг съвет, ако го приеме.
— Добре — въздъхна Сена, кимна и се изправи. — Благодаря ти. Ще тръгвам, че ме чака още работа. Марис, зная, че ти беше трудно да вземеш това решение. Може би ако го познаваше по-добре, щеше да изпиташ поне мъничко симпатия към него. Той ти се възхищава, ако не ти е известно.
Марис бе изумена от думите й, но се опита да не го покаже.
— Аз обаче не мога да му се възхищавам. Колкото повече го опознавам, толкова по-малко причини намирам да го правя.
— Той е още млад. Животът му не е бил лек — и иска на всяка цена да спечели отново криле. И ти беше такава навремето.
Марис преглътна ядно тирадата, която се готвеше да избълва за това колко по-различен е Вал Еднокрилия от онази някогашна, млада Марис. В проточилата се тишина Сена си тръгна мълчаливо.
На следващия ден започна последният етап от подготовката.
Шестимата избраници летяха от сутрин до залез-слънце. Останалите се пръснаха — едни отидоха да посетят роднините си, други се преместиха в селцето на острова. Някои останаха да гледат щастливците и обикновено се катереха по близките скали, мечтаейки за деня, когато и на тях ще се усмихне щастието.
Сена стърчеше насред опустялата площадка, даваше съвети на учениците, понякога се подпираше на дървения си бастун, но по-често го използваше, за да сочи с него. Марис летеше с учениците — наблюдаваше ги и ги направляваше. Обикновено се състезаваше едновременно с двама, показваше им различни варианти на фигури от въздушната акробатика и как да спечелят благоразположението на съдиите.
Вал ползваше крилете наравно с останалите, но макар да не бе забравила даденото на Сена обещание, засега Марис го следеше мълчаливо. Не виждаше смисъл да използва към Еднокрилия същия подход, който бе избрала за останалите ученици от „Дървокрил“. Та той вече два пъти бе участвал в състезания и следователно знаеше какво трябва да прави. Все пак реши да поговори с него на вечеря.
Когато влезе в трапезарията, видя, че вместо три огнища гори само едно, а масите и скамейките са непривично пусти — учениците се бяха събрали около една маса, където Сена обясняваше нещо на Шер, Лея и Кер. С’Рела и Вал се бяха усамотили на масата в ъгъла.
Марис взе купичка с каша и чаша бяло вино и се присъедини към тях.
— Как е храната? — попита тя, след като седна срещу Вал.
Той я погледна безизразно.
— Чудесна — отвърна, но тя не можа да прочете нищо в големите му черни очи. — Дори във „Въздушния дом“ никога не се оплаквахме от храната. Летците винаги имат апетит. Дори тези с дървени криле.
Седналата до него С’Рела побутна пренебрежително парчето риба в чинията си.
— Аз пък мисля, че не струва. Деймън не умее да готви вкусно. Вал, трябваше да си тук, когато бе мой ред да приготвям храната. Южняшката кухня е много пикантна.
Марис се засмя.
— Твърде пикантна, бих казала.
— Не говоря за подправките — намеси се Вал. — Имах предвид храната. В тази чиния има поне четири вида месо, плюс риба, зеленчуци и сос, а май е добавено и вино. И никаква мазнина. Така се хранят само истинските летци. И разбира се, богаташите.
С’Рела изглеждаше обидена.
Марис се намръщи и остави ножа на масата.
— Вал, повечето летци ядат обикновена храна. Не можем да си позволим да надебелеем.
— Поднасяли са ми вмирисана риба, ял съм рибена пържола, в която няма и късче риба — отвърна хладно Вал. — Хранил съм се с трохите и останките от трапезата на летците. За мен ще е истинско щастие през остатъка от живота си да се храня простичко като летец. — В гласа му се долавяше безкрайно презрение.
Марис се изчерви. Нейните истински родители също не бяха богаташи, но баща й бе рибар на Кехлибарен и това винаги осигуряваше прясна храна на трапезата. След смъртта му бе осиновена от Ръс, който й бе дал всичко необходимо. Тя отпи от виното и смени темата.
— Вал, исках да поговоря с теб за завоите ти.