— Така ли? Нещо нередно ли правя, летецо? — Сега гласът му бе почти безизразен, но на Марис й се стори, че има следа от предишното презрение.
— Нищо нередно, нито погрешно. Но забелязах, че когато имаш възможност да избираш, предпочиташ да завиваш по посока на вятъра. Защо?
Вал повдигна рамене.
— Така е по-лесно.
— Вярно — съгласи се Марис. — Но не е по-добре. От завоя с попътен вятър излизаш с по-голяма скорост, но той отнема и по-голямо разстояние от завоя с набиране на височина.
— Само че завоят с набиране на височина е доста труден при наличие на височинни ветрове — възрази Вал.
— Той изисква повече сила — поправи го Марис. — Но ти все още имаш възможност да наваксаш с физическата си подготовка. Не бива да бягаш от трудностите. Навикът винаги да се извиваш по вятъра може да ти се струва безвреден, но ще дойде време, когато ще ти се наложи да завиеш срещу вятъра и тогава трябва да се справиш наистина добре.
— Ясно — кимна все така безизразно Вал.
— И още нещо — продължи окуражено Марис. — Забелязах, че носиш ножа си по време на тренировка.
— Да.
— Следващия път го свали. Струва ми се, че не разбираш. Не ме интересува какво означава този нож за теб, тук става въпрос за закон на летците. Никакво оръжие в небето.
— Закон на летците — повтори ледено Вал. — Кажи ми, кой е дал право на летците да създават закони? Защо нямаме фермерски закони? Закони на стъклодувците? Само Управителите прилагат закона. Единственият закон. Когато баща ми ми даде този нож, ми заръча никога да не се разделям с него. Не го послушах по времето, когато притежавах мои собствени криле. Подчиних се на закона на летците. Нищо не постигнах. Пак си бях Еднокрилия. Тогава бях момче и законът ми се струваше по-важен от всичко, но сега вече не съм малък. Предпочитам да си нося ножа.
С’Рела го погледна учудено.
— Но, Вал, как можеш да не спазваш закона на летците, щом ти самият искаш да станеш летец?
— Никога не съм твърдял, че искам да стана летец — отвърна Вал. — А само че възнамерявам да спечеля криле и да летя. — Той се обърна и погледна С’Рела. — С’Рела, и ти няма да станеш летец, дори да спечелиш в състезанието. Запомни го от мен. Ще станеш като мен — Еднокрила.
— Това не е истина! — извика ядосано Марис. — Аз не съм се родила в семейство на летци, а ето че ме приеха сред тях.
— Приеха ли те наистина? — попита насмешливо Вал. — Извинявай. Трябва да ида да си почивам. Утре ще се упражнявам да завивам срещу вятъра и това ще изисква цялата сила, която имам.
Той си тръгна, а Марис се пресегна през масата да хване С’Рела за ръката. Момичето я погледна разтревожено и се отдръпна.
— И аз трябва да вървя — заяви то и се надигна.
Марис остана сама. Забеляза, че почти не е яла, едва когато Деймън се приближи към нея.
— Всички вече си тръгнаха — рече той. — Марис, ще си доядеш ли вечерята?
— Уф, извинявай, съвсем я забравих. А и вече е изстинала. — Тя се усмихна и стана да помогне на Деймън да прибере чиниите. Когато свършиха, тръгна по коридора да търси стаята на Вал.
Откри я след съвсем малко лутане и се приготви да се държи твърдо. Този път смяташе да се разбере с него. Но когато почука, й отвори С’Рела.
— Какво правиш тук? — попита учудено Марис.
С’Рела се поколеба, засрамена и объркана. Отвътре долетя гласът на Вал.
— Не е длъжна да ти дава обяснения.
— Разбира се, че не — смутено каза Марис. Едва сега си даде сметка, че няма право да пита, и докосна С’Рела по рамото. — Извинявай. Мога ли да вляза? Искам да говоря с Вал.
— Пусни я — каза Вал.
С’Рела се усмихна малко напрегнато и се дръпна от вратата.
Като всички останали стаи в академията стаята на Вал бе тясна, влажна и студена. Той беше запалил огъня в огнището, но топлината още не се усещаше. Марис забеляза колко гола е стаята — нямаше никакви лични неща, които всеки би донесъл, за да си създаде уют.
Вал се бе изпънал на пода до огнището и правеше лицеви опори. Беше си свалил ризата и се упражняваше гол до кръста.
— Е? — попита той, без да намалява темпото.
Марис стоеше неподвижно, втрещена от онова, което виждаше. Гърбът на Вал бе нашарен от кръстосани черти и белезникави белези. Някой някога се бе трудил доста често с камшик върху този гръб. Не без усилие на волята тя отмести поглед встрани.
— Вал, трябва да поговорим — поде Марис.
Той се изправи задъхано и й се усмихна.
— С’Рела, подай ми ризата. За какво искаш да говорим?
— Мога ли да седна? — попита Марис. Вали посочи единственото кресло в стаята, а той се настани на едно дървено столче до огнището. С’Рела приседна на ръба на тясното легло. — Вал, не искам да се надлъгваме. Чака ни доста работа.