— Какво те кара да мислиш, че се надлъгваме?
— Чуй ме — рече тя. — За никого не е тайна отношението ти към летците. За тях ти си низвергнат, прокуден, нежелан, обект на подигравки. Те ти дадоха позорно име, отнеха ти крилете след многобройни предизвикателства. Дори да успееш да си ги върнеш, ще трябва да живееш по същия начин, изолиран и чужд. Щом отказваш да им станеш приятел, ще трябва да се примириш с мисълта, че нямаш никакви приятели. Това ли искаш?
Вал я гледаше невъзмутимо.
— На Пристана на ветровете живеят много хора, но само шепа от тях са летци. Или ти не броиш безкрилите за хора?
— Защо се държиш така неприязнено? Не си губиш времето, за да си намериш врагове. Оскърбен си от поведението на летците и може би правото е на твоя страна. Но вината никога не е само едностранна. Постъпката ти спрямо Ари също не беше справедлива. Ако искаш да ти простят за нея, и ти трябва да простиш на летците онова, което са ти сторили. Приеми и ще бъдеш приет.
Вал се усмихна със стиснати устни.
— Защо мислиш, че искам да бъда приет сред вас? Или да ми простите? Не съм направил нищо, заради което да ми бъде прощавано. Готов съм отново да предизвикам Ари. За съжаление тази година вече не е на разположение.
Марис почти онемя от гняв.
— Вал — намеси се стреснато С’Рела. — Как можа да го кажеш? Тя се самоуби!
— Всеки ден умират безкрили — каза Вал, но гласът му поомекна. — Някои от тях също се самоубиват. Никой не го превръща в драма, не го възпява в песни, нито се хвърля да мъсти. Пази си гърба, С’Рела. Така ме научиха моите родители. Никой няма да го прави вместо теб. — Той отново погледна Марис. — Знаеш ли, срещнах се с брат ти.
— С Кол? — попита тя учудено.
— Преди седем години посети Южен Арен, на път за Външните острови. С него имаше още един певец, по-възрастен.
— Барион — кимна тя. — Неговият учител.
— Останаха две седмици, пяха из пристанищните кръчми, докато дойде попътен кораб. Тогава за първи път чух за теб, Марис от Малък Кехлибарен. Ти стана моят герой. Брат ти пее една много хубава песен за теб.
— Преди седем години — замислено каза Марис. — Това трябва да е било малко след Съвета.
Вал се усмихна.
— Тогава научихме за него. Бях на дванайсет, малко под възрастта, на която децата на летците отнемат крилете на своите родители, но разбира се, нямаше никаква надежда да ми бъде оказана подобна чест. Преди брат ти да дойде на острова и да ни разкаже в песните си за теб, за Съвета и за твоите академии. А когато, няколко месеца по-късно, „Въздушният дом“ отвори вратите си, аз бях един от първите ученици. Все още те обичах тогава, защото ти бе превърнала мечтата ми в реалност.
— А после какво стана?
Вал се обърна с гръб към нея и протегна ръце към огъня.
— После ли? После изгубих надежда. Вярвах, че си отворила света, принадлежал на летците, за всички, които го желаят. Чувствах те толкова близка. Бях такъв наивник…
Той отново се извърна към нея и се размърда притеснено под студенини поглед.
— Мислех, че ние с теб си приличаме. Вярвах, че ти искаш да отмениш отдавна прогнилите закони на летците, но скоро разбрах, че греша. Всичко, което искаш, е да те приемат сред тях. Да станеш част от системата. Искаш слава, положение и богатство, свободата да летиш, когато пожелаеш до Ейрие, където да празнуваш сред себеподобни. Искаш да гледаш отвисоко на ровичкащите земята безкрили селяни. Ти прие с отворени обятия онова, което ненавиждам. Но най-тъжното в тази история е, че ти не можеш да бъдеш летец, колкото и да се опитваш. Не повече от мен, С’Рела, Деймън и всички останали.
— Аз съм летец — отвърна уверено Марис.
— Те ти позволяват да мислиш така, защото даваш мило и драго да си като тях. Но и двамата знаем, че всъщност не ти вярват и не те приемат като своя. Ти имаш криле, но въпреки това им изглеждаш подозрителна. Може да не го признаваш, Марис, но ти си първата Еднокрила.
Марис се изправи. Думите му я бяха ядосали, но тя не искаше да избухва, особено пред С’Рела.
— Грешиш — каза тя спокойно. — Жал ми е за теб, Вал. Ти мразиш летците и съжаляваш безкрилите. Не ми трябва нито твоето уважение, нито благодарността ти. Когато отричаш привилегиите на летците, забравяш огромната отговорност, която носи всеки от тях. Всъщност сега разбирам, че ти си егоист. Ако не бях обещала на Сена, нямаше да си мръдна пръста, за да ти помагам. Лека нощ.
И излезе от стаята. Вал не каза нищо, нито стана да я изпрати. Но докато затръшваше вратата, го чу да казва на С’Рела:
— Видя ли?
Същата нощ отново я споходи кошмарът и тя се събуди изпотена сред намачканите завивки. Този път беше дори по-лошо. Пропадаше безкрайно в неподвижния въздух на безветрието, а около нея кръжаха други летци, разперили сребристите си криле, но никой не й се притече на помощ.