— Кой ще ни е съдия? — попита тя.
— Сами ще се справим — отвърна Вал, докато закопчаваше последните два сегмента. — Аз ще скоча пръв. Ти ще дадеш старт. Съгласна?
Тя кимна. Вал се затича леко и литна от ръба на скалата. Тялото му заподскача от насрещния вятър като малка лодка по вълните, но той бързо овладя полета и започна да набира височина.
Марис въздъхна и се опита да прогони нежеланите мисли. Затича се и отскочи. Един кратък миг пропада надолу, след това крилете й уловиха вятъра и тя се стрелна напред. Не бързаше да се изкачва до Вал, издигаше се спираловидно, за да съхрани силите си.
Когато най-сетне се изравни с него, двамата започнаха да кръжат предпазливо един около друг, опитвайки се да заемат най-подходяща позиция сред бързо менящите посоката си ветрове.
— Готови… — извика тя. — Старт!
И полетяха. Ветровете бяха силни и вихрени, северният бе прекъсван от странични пориви от различни посоки. Небето на изток бе скрито от черни облаци, заплашващи да доведат буря. Марис ги погледна с безпокойство и отново се зае да набира височина — търсеше някой постоянен и по-бърз вятър. Стараеше се да не се отклонява от курса, въпреки че поривите я клатушкаха, което налагаше да е постоянно нащрек. Не можеше да си позволи отклонения.
Макар да не го търсеше нарочно, от време на време зърваше Вал. Понякога летеше под нея и Марис неусетно забеляза, че си е взел поука от всичките й съвети. Нямаше да е никак лесно да го надвие.
И тогава Вал се устреми напред.
Марис реагира незабавно: наклони се наляво, за да се премести в коридора, където Вал бе уловил по-бързия вятър. Летците го наричаха презрително Еднокрилия, но той знаеше как да се възползва от бързите промени в обстановката. Надпреварите с учениците от академията бяха притъпили сетивата на Марис.
Запазил преднината си, Вал пръв стигна скалата и веднага изви назад. Марис забеляза, че завива по посока на вятъра и описва по-широка дъга, но на излизане от завоя бе набрал скорост.
Твърдо решена да го задмине, тя се спусна опасно близко до скалата. Върхът на крилото й остърга щръкналата канара и за миг тя изгуби равновесие. Главата й се наклони напред и Марис полетя надолу: сърцето й подскочи чак до гърлото. Накрая, съвсем ниско над водата, успя да се овладее, но Вал вече бе далеч пред нея. Тя въздъхна облекчено, че поне не е видял грешката й.
Беше изгубила височина, но уловила силните възходящи въздушни струи от течението, започна да се изкачва отново. Летеше безстрашно, мислеше единствено за скоростта, опипваше със сетивата си въздуха наоколо, докато накрая улови едно подходящо постоянно течение.
С негова помощ доближи Вал, но беше така погълната от желанието да го задмине, че не забеляза приближаващия се бряг и внезапно бе притисната от студен низходящ вятър, стоварил се върху нея като гигантски юмрук. Вал по някакъв начин се бе разминал с него и вече се издигаше, докато Марис продължаваше да се бори с натискащата я към водата въздушна струя. Той описа кръг над крепостта, следейки ветровете по тънките струйки дим, които се издигаха от комините на академията, и пое обратно, далеч над нея, още преди Марис да си възвърне изгубения контрол.
Сякаш тази вечер небето бе на негова страна, мислеше си отчаяно Марис, докато завиваше. Ветровете я подмятаха, забавяха полета й, поднасяха й неочаквани изненади, докато за Вал те бяха като добронамерени роднини. Той сякаш не обръщаше внимание на бързо менящите се пориви, а неизменно откриваше сред тях попътния вятър.
Марис вече знаеше, че е изгубила надпреварата. Вал беше високо над нея, а височината означаваше скорост. Щеше да й отнеме много време да се издигне до неговото ниво, стига въобще да откриеше подходящо течение. Опита се да скъси разстоянието помежду им, но борбата с променливите ветрове бързо я изтощаваше, а съзнанието, че всичко е напразно, й действаше обезсърчаващо. Вал изгуби време, докато се снижаваше за кацане, но въпреки това прелетя над крайбрежните скали доста преди нея. Очевидно беше спечелил.
Марис бе твърде изтощена от надпреварата, за да му се усмихне, когато и двамата се приземиха на песъчливата площадка, и твърде потисната, за да се престори, че загубата й няма значение. Тя свали мълчаливо крилете си, с изтръпнали от умора и студ пръсти. После, без да каже нито дума, метна крилете на рамо и се заизкачва към крепостта.
Вал й препречи пътя и заяви: