След като размениха ритуалните поздрави, Марис затвори очи и произнесе наизустеното съобщение. Не знаеше, нито се интересуваше какво носи. Думите използваха гласа й, без да пробуждат съзнателни мисли. „Нещо, свързано с политика“ — помисли си тя. Напоследък всичко беше свързано с политика.
Когато съобщението свърши, Марис отвори очи и се усмихна на Управителя — направи го нарочно, защото видя, че думите й са го обезпокоили. Но той се съвзе бързо и й върна усмивката.
— Благодаря — рече малко притеснено. — Справи се добре.
Поканиха я да остане за през нощта, но тя отказа. До сутринта бурята можеше и да утихне, но тя обичаше нощните полети. Тор и Джина я придружиха по каменистата пътека до скалата на летците. От двете страни на пътеката, на равни разстояния, бяха поставени запалени фенери, които значително облекчаваха изкачването им.
На върха на хълма имаше естествена площадка, разширена и удължена от човешка ръка. Отвъд края й следваше трийсетметрова пропаст и долу — назъбени камъни, в които се разбиваха вълните. На площадката Джина и Тор разгънаха крилете и нагласиха сегментите по местата им: сребристият плат се изпъна отгоре.
И Марис скочи.
Вятърът веднага я подхвана и я издигна. Отново летеше — над черния океан и под грохота на бурята. Нито за миг не погледна назад, към двамата безкрили, които я изпратиха със завист в очите. Твърде скоро и тя щеше да стане като тях.
Не сви към къщи. Вместо това се остави на буреносния вятър, който сега духаше с нарастваща сила в западна посока. Скоро щяха да го последват гръмотевици и дъжд и тогава Марис щеше да се издигне над облаците, където възможността да я удари светкавица бе много по-малка. У дома бурята вероятно бе отминала и цареше спокойствие. Хората бяха излезли на брега да видят какво са им донесли ветровете, а малките лодки вероятно бяха хвърлили мрежи с надежда, че дневният улов не е напълно загубен.
Вятърът я шибаше в лицето и я люшкаше: тя му се отдаде с благодарност. След това, кой знае защо, се сети за Кол. И веднага изгуби равновесие. Наклони се рязко, заклати се, после се издигна, опитвайки се отново да улови вятъра. Ядоса се на себе си. Всичко беше толкова хубаво — защо трябваше да свършва по този начин? Може би това бе последният й полет и трябваше да е най-добрият. Но нямаше смисъл — вече бе изгубила доскорошната си увереност. Разбирателството между нея и вятъра бе изчезнало.
Тя полетя срещу бурята — размахваше криле и напъваше мишци. Почувства, че се изморява. Все пак успя да набере височина — изпуснеш ли вятъра, не е хубаво да си близо до водата.
Беше почти изтощена от борбата, когато зърна скалистия бряг на Ейрие и си даде сметка колко далеч е стигнала.
Ейрие беше просто една огромна скала, щръкнала насред океана, напукана кула от камък, заобиколена от свиреп прибой — вълните се разбиваха в яките й основи. Не беше истински остров: нищо, освен лишеи не можеше да оцелее по стръмните стени. Птиците гнездяха в няколко цепнатини и по тесните площадки, но на самия връх летците бяха построили свое гнездо. Тук, където не можеше да спре нито един кораб и където бе стъпвал само крак на летец, имаше черна каменна хижа.
— Марис!
Чула името си, тя вдигна глава и видя, че към нея се спуска Дорел. Хилеше се; крилете му бяха като тъмни сенки на фона на скалите. В последния възможен момент тя се извъртя, изви рязко и се гмурна под него. Той се впусна да я преследва около Ейрие и Марис забрави, че е изморена, завладяна от безмерната радост на полета.
Когато най-сетне кацнаха, заваля. Студените капки хапеха лицата им и плющяха по крилете. Едва сега Марис осъзна, че е вкочанена от студ. Бяха кацнали без чужда помощ на покритата с мека почва площадка между скалите и Марис се влачи десетина метра през калта, преди да успее да спре. Още две минути й трябваха да разкопчае презрамките на крилете. Върза ги внимателно за едно опънато въже, след това ги сгъна.
Докато свърши, зъбите й тракаха конвулсивно: всичко я болеше. Дорел се мръщеше, отдавна метнал на рамо сгънатите прилежно криле.
— Дълго ли беше навън? — попита той. — Трябваше да те оставя да кацнеш. Извинявай. Не си дадох сметка. Сигурно си летяла пред бурята. Отвратително време. На няколко пъти и аз попаднах на кръстосани ветрове. Добре ли си?
— О, да. Бях изморена, но вече ми мина. Радвам се, че ме чакаше. Полетът беше добър, имах нужда от него. Само последната част бе малко по-трудна — дори си помислих, че ще падна. Но добрият полет е за предпочитане пред всяка почивка.